Три дни по *криви* пътеки в Пирин.Септември.2013г.

Три дни по *криви* пътеки в Пирин.

Всъщност само отделни участъци бяха *криви*, ама ако знаете колко трудно се мислят тези заглавия затова първото което ми дойде на акъла него пиша.  Част от снимките първия ден са със сбъркани месец и година, ама докато се сетя да я наглася и почти бях стигнал Синаница. Вярната дата на тези снимки от първия ден е 06.09.2013г. петък.  Първи ден: Кресна-Върбите-Пещерата-Синаница. 06.09.2013г  По добре изпитания метод на Инквизицията пътувах с нощния влак до София и не можах да спя. После автобус до Кресна и около 9:15 ме остави в горната част на града. Ако можете да уговорите шофьора да ви спре до бензиностанцията, където се отделя пътят за село Влахи ще спестите километър. Денивелацията е голяма, жегата още по-голяма и ми се спи толкова, че ми се затварят очите. Твърдо съм реши обаче зора дето ще видя днес да го компенсирам с по-леки и кратки ходения през следващите дни. Че бяха кратки бяха, ама хич не бяха леки и вече имам нови две точки които съм сложил в забранителния за повторно преминаване списък. Пак ще минавам, но покрай тях, защото зорът е голям. Нямах идея че Кресна е толкова ниско. Ми като няма кой да си напише домашното. Знаех обаче часовете и за да не ходя по тъмно бързах колкото мога в началото. После към края видях че имам време и почивах често. Получи се към 2 км изкачване до хижата. Цъкнах това облаче, че планината беше прекалено далеч за сапунерката ми. Снимката е от 06.09.2013г  Асфалтът отначало се ядва, ама после хич го няма. Няколко москвича осмаци с по четири фара минаха покрай мен, но предвид възрастта(80г) на пътуващите двойки, стопът беше мисия невъзможна. Нямам спомен за надолнище в този участък. Само здрав баир от който ми излезе водата. Малко след разклона за Влахи се появи джип с двама на моята възраст, които ме качиха и ми спестиха два километра и половина. Не беше много, но и на тези 30-40 минути спестено ходене съм благодарен. Това някъде след обяда съм го снимал и къде точно нямам идея.  Снимката е от 06.09.2013г  Мярка се и мраморното било.  Снимката е от 06.09.2013г  Нагоре има доста вилички като до една от тях има и чешма с вода. Баш на пътя е, така че не може да я пропуснете. Хапнах от фъстъченото масло и медеца който носих. Разхлабих връзките на обувките че пак почнаха да ми натискат ахилеса отзад. За близо 800км това лято не успяха да се окарат и продължават да ми убиват отзад. Всъщност обувките се оказаха и причината за пръв път да приключа с ден по-рано ходенето, което бях замислил. Досега винаги съм си изпълнявал докрай замисленото. Кракът ми се наду и на четвъртия ден се прибрах, с ден по-рано от предвиденото. По нататък от чешмата стигнах до бариера, инфо табели и някаква къщурка на която пишеше *национален парк*. Поне отдалеч така го прочетох. От тук нататък баира е малко и повечето е равно и под дебела сянка. Пак правих почивки и хапвах от фъстъченото масло. Не знам дали защото наистина имах нужда от почивка или защото много ми се услади и само си търсех повод да бръкна вътре с пръста, даже с двата. Това за да не цапам лъжицата пък и е по-вкусно, пък и кой ще ме види. Малко преди моста където е разклона за Загаза, Суходолски превал и за Синаница се натъквам на пещера.  Снимката е от 06.09.2013г  Имаше остатъци от подпори и може и някаква изкопана галерия да е, ама май на нея е кръстена местността. Преди пещерата има и чешма. Батьова чешма. Тече едва едва, но става. За 10 минути половин литър. Макар че е на пътя чучура трудно се вижда защото струйката е толкова малка, че не вдига шум, а и надписа и е един такъв маскировъчен. Цъкнах я на трака. След Пещерата и моста пак има вода до едни порутени постройки. Там дебитът е голям. Само че баирът и той става голям. Върви се покрай реката. Нещо ми е мътно, но тази река в началото беше пресъхнала, а като че ли нагоре се чуваше как тече здраво.  Още се чудя как става тоя номер. Доста по-нагоре преди хижата някъде губя маркировката и пак слизам до реката. Там виждам на отсрещния склон кравар на който основното занимание е по цял ден да псува кравите си. Наоколо е пълно с боровинки. Ей го склона и връх Синаница закъдето съм се запътил.  Снимката е от 06.09.2013г  Лягам и почвам да ям докато слушам в захлас попържните на лудия кравар. Какво ли е да живееш живот в който по цял ден отправяш призиви за секс между видовете. Рефренът му ме унасяше и аха да заспя. Омацах се с боровинките. Надявах се да са боровинки. Следващите дни видях абсолютно същите плодчета и на един клек или хвойна беше или нещо подобно, та какво съм ял не е на сто процента сигурно. Тук срещнах първите туристи. Малко след това стигнах и хижата. По-скоро я чух. Здрава сръбска чалга. Скари, бира и много палатки. Места нямаше, всичко беше запазено и кой знае кога щях да легна в столовата. Стана тъмно и никой не мислеше да ляга. А бе не можете ли да пиете и въртите гюбеци долу в цивилизацията. Малко преди да залезе слънцето чатнах няколко снимки.  На стъмване още една снимка и толкоз за деня.  Докато хапвах за пореден път, гледах как един ентусиаст се качи на бегом от езерото до върха и после пак на бегом слезе. Качването му отне 20 минути, а слизането около 15. Предвид теренът си е направо   След няколко часа навън въпреки двата полара и яке и шапка взеха да ми тракат зъбите. Един чичко мераклия обясняваше на госпойците около него кое е Полярната звезда, кое е Млечния път и т.н. Сочеше уверено в южна посока и твърдеше, че е север. Един от кибиците наоколо обаче не се стърпя и му прекъсна лекцията за звездите. Тоя обаче беше от стара коза яре и обърна всичко на майтап, а госпойците наоколо изпопадаха от смях Една от групите не дойде и се освободи място. Легнах и откъртих.  Втори ден: Хижа Синаница-Гергийски езера-Влахински езера-надолу по реката дето изтича от тях-директно към заслон Кончето-Кутелите -връх Вихрен-хижа Вихрен. 07.09.2013г  Идеята за това изкачване от юг до заслон Кончето си я бях краднал разбира се от тук, от форума. За друг път ще ми е като обица на ухото да не крада. Тръгнах рано, но по светло. Помотах се с надеждата слънцето да огрее връх Синаница, ама нещо не стана пък и за какви снимки говорим щом стане дума за сапунерка.  Разни козички с извити рога пасяха спокойно и не бягаха. Подсякох първия връх, който си няма име и слязох на разклон в подножието на връх Гергийца. Докато го подсичах обърках леко пътя и се наложи да плувам в клек и то по нагорнището, защото ме домързя да се връщам. Първото езеро се показа.  Снимах и връх Гергийца от страна от която не го бях виждал и от която хич не можеше да се познае.  Ето и един *огромен* мраморен къс на фона на Гергийца.  Не бързах и все още не бях решил дали за се качвам до заслона. Като стигнех там някъде щях да реша дали имам време и сили. Снимах езерата, Гредаро, Муратов като за последния бая се чудих кой е.  То наоколо е пълно със всякакви безименни връхчета и разни коти и да се чуди човек кое кое е. Това е едно от езерата на фона на Гредаро(?).  Пак същото снимано като го подминах.  Това е другото езеро до него.:  Едно от езерцата го нямаше на планинарската карта. Ей го къде е на фона на Безименен(поредния) и Гергийца вдясно на снимката.  Цъкнах му едно знаменце, че да питам кое е и защо не е отбелязано. Изглеждаше по-скоро като гьол отколкото като езеро ама.... Ако няма име ще му измисля някакво и ще го патентовам ако разбира се Епъл* вече не са ме изпреварили.  Епъл знаете са известни с делата които водят и патентите за всичко което съществува на тоя свят, така че винаги ми е кеф като си правя майтап с тях. В движение решавах накъде да тръгна и какво да пропусна. Между Гредаро и Муратов има прекрасна гледка къмм едно от Влахинските езера и билото с връх Вихрен.  След като слязох до езерото се вижда това.  Поглед назад където се вижда Муратов връх.  Петдесет метра след езерото има ручей. Оглеждайте се за мъха и лишеите, които са около миниатюрното поточе и имат различен цвят от тревата наоколо.  Ето още един поглед назад към Голямото Влахинско езеро.  Това езеро тук може да го пропуснете, защото е малко по-високо от пътеката и може хич да не разберете, че е там.  Вече съм решил да пробвам това качване към заслона. Бяха го описали като такова дето нема край. Не си бях свалил обаче трака на igurbev от който си гепих идеята и вървях малко напосоки. Знаех, че се излиза на около 200 метра вдясно от заслона о толкоз. По някое време стигнах под Бански Суходол или там някъде. Като погледнах нагоре и видях това:  Едни такива съмнения ме обзеха, че най-вероятно ще се забия на място където няма да мога да се кача и после ще трябва да слизам по гъз цял километър надолу. Струваше си обаче. Кога сте виждали връх Вихрен от този ъгъл  Все още ходих по трева, ама така беше стръмно че правя няколко крачки и спирам да дишам. По-нагоре към края правех три крачки и спирам за кислород.  Тук се вижда откъде дойдох. Виждат се Муратов, Гредаро и там под тях някъде  са Влахинските езера. Доста път е само докато се стигне до началото на изкачването.  Тук се набих в място откъдето нямаше път нагоре и хептен се панирах.  Слязох малко надолу и го пресякох този улей.  Това е същото място снимано отгоре.  Това е последната снимка на Вихрен докато се качвах нагоре, защото след това бях вече 4x4 и не исках да се търколя надолу докато снимам.  Не че е проблем това качване за всеки който си е изял закуската, но ако от най-горната част на качването се търколиш веднъж надолу това ти гарантира още хиляда кълбета чак до основата. В горната част попаднах на сипей на който като се помъчих да го кача и се свличах леко надолу. Горе на пътеката няколко сеирджии ми гледаха сеира. Срам не срам последните два-три метра излазих по корем. Като гледам трака е баш на котата на Безименен връх който е между Бански Суходол и заслона.  От миналите ходения имам милион снимки на тази част, така че не снимах много. Беше ми и леко притеснено, защото получавах леки крампи и някаква слабост в дясната ръка. Това заради набирането нагоре, където използвах доста усилено щеките. За пръв път от няколкото минавания Кончето ме притесни. То ясно е, че няма да го минавам на ръце и да вися по въжето, но друго си е да имаш две здрави ръце на които да разчиташ ако се наложи. За да си върна силите хапнах от акациевия мед и фъстъченото масло. На Кончето милион туристи. Толкова много кандидат камикадзета не бях виждал събрани на едно място. Това адреналина е голяма работа. Снимах пак връх Вихрен от Кутело и газ надолу.  Ей ме пак на върха.  Хижа Вихрен беше няколко часа надолу, но ясно се чуваха как изсъскват газираните напитки, когато отваряха шишетата. Мисълта за щипещия гърлото тоник ми подейства като допинг и чат пат подтичвах надолу. Познайте какво направих първо като стигнах. Поръчах си голяма чаша изстискан сок от портокали омешан със сока на един лимон, а за десерт два тоника. Сигурен съм, че ако се направи задълбочено изследване ще почнат да ползват тоника като заместител на един куп лекарства. Всичко минава от него , само трябва да е добре изстуден и да те кара да хълцукаш като отпиеш.  Трети ден: Хижа Вихрен-Караулите-Спанополски чукар-Бъндеришки чукар-Тевно езеро. 08.09.2013г    Вече два дни плановете за леки преходи се проваляха. Този ден бях твърдо решил да направя така, че в края на деня да имам сили да си кажа името. Ходенето по високите части на Пирин определено е много изморително. Като километраж няколко пъти по-кратки разстояния ме изтощаваха главно защото трябваше да внимавам на сто процента и не можех да блея настрани и да си свиркам. Тази непрекъсната концентрация изморява много. Особено като човек ходи сам по места където рядко ще види някой друг. Днешния маршрут беше баш такъв в първата си част. Станах доста късно и тръгнах мисля чак към осем без нещо. Това е главната цел за деня. От тук не личи много добре мащаба и огромните камъни.  Много ме кефи когато слънцето осветява по най-различни начини едно езеро. В случая Рибното.  Ей го пак същото езеро на фона на Тодорка.  Изкачването нагоре естествено е такова че ти излиза джигерът, но в сравнение с предния ден си е песен, само трябва да знаеш откъде да минеш. За последното машинката помогна много. Бях видял че от другата страна на Караулите има опасни слизания, но баш днеска нямах нужда от такива преживявания и затова избрах маршрута през езерото. За компенсация като се качих горе се оказа, че без проблем може да се кача на Спанополски чукар. Оставих си раницата и притичах да видя какво се вижда от този връх. Щях да си счупя врата да се обръщам и да гледам дали някой няма да гепи раницата, която бях оставил на около 150 метра от най-високата кота на Караулите. Успокоявах се че едва ли някой ще реши да се качва до тук. По едно време вече не я виждах и съвсем се забързах. Това е Спанополски чукар и езерата в основата му.  Това се вижда от ниското между Караулите и Спанополски като погледнеш в юго-източна посока.  Това се вижда от Спанополски чукар. Вляво бялото е връх Синаница, следват Безименен и Гергийца...ако не се бъркам де  Върнах се обратно между Бъндеришки чукар и Караулите.  Качването беше по-лесно от слизането от другата страна. Внимавам много защото за пореден път едни лешояди, а може и гарги да бяха кръжаха над мен и чакаха да се гътна. Придвижвах се със скоростта на охлюв. По гъз, по корем, в комбинация от двете и т.н. Особено при слизането от върха има места където трябва да се внимава. Хората каучуци от цирковете ряпа да ядат. Разказа на едно семейство който четох тук във форума преди да тръгна не предвещаваше такъв зор. Мислех че ще е като разходка в парка в центъра на града. Това е снимано то върха.  Това е Башлийски чукар койтосе отказах да посещавам заради напредване на времето и заради клека който видях, че трябва да мина , а и камъните изглеждаха прекалено големи.  Това пак е от върха. Вижда се в далечината Каменица.  Остава още малко докато се вържа с пътеката от Вихрен доТевно.  Поглед от Башлийската порта където тръгнах по маркировката за Тевно. Хич не беше лесно това слизане главно заради това, че трябва да се внимава да не иде някой крак.  Ето и една хубава снимка от портата на която се виждат Дългото езеро, Муратов, Вихрен, Кутело, и част от Тодорка.  Нататък пътят ви е ясен  Цял ден жив човек не видях. Кракът вече беше сдал багажа, но куцукайки стигнах до Каменица.  Това беше принудителен финал защото нямаше вече да е удоволствие ходенето. На другия ден се прибрах. Добре че лятото свърши и за летни обувки ще му мисля чак другата година. Тези новите с които бях на прехода отначало мислех да ги запаля като се прибера, но размислих и ще ги оставя за градско ходене. За няколко километра на ден са идеални. Обиколката около Сиврия, Човеко и Кременските езера оставих за следващия път.