Второ Рилско зимно поклонение.Април.2012г.

Хижа Мальовица - Кобилино бранище(през Страшното езеро) - Рибни езера-Рилски манастир(през рида Бричебор) - ЦПШ(през Дългия рид)  Хубаво нещо са празниците особено ако почивните дни са повечко и най-вече ако времето е хубаво.  В четвъртък стегнах раницата, натъпках всичките железа и разбира се взех лопатата купена специално, заради предходното провалено ходене до затрупания заслон и с нощния влак поех към София.  Там по добре отработения вече сценарий направих 20 минутна разходка до спирката на метрото(сега вече метрото се хваща от жп гарата и не се ходи 20 мин. до метростанция Сердика), което за лев ме остави близо до автогарата(ЮГ).  Шофьорите на тези бусчета определено са готови за Формула 1.  Имаше един пътник на който му се спеше повече и от мен и главата му издрънча на няколко пъти в стъклото при резките маневри.  Това ме разсмиваше известно време докато не се унесох и не започнахме да си клатим главите в такт в напразни опити да си държим очите отворени.  Бусчето към Мальовица е толкова малко, че ако сте група ще трябва да си държите раниците на коленете иначе място за тях няма никакво.  Снегът почва след подгизналата поляна зад хотела.  Все още се чудех дали да не продължа направо за Страшното езеро, но ми се спеше а и корема ми бърбуникаше предполагам заради нещо развалено което бях изял, а може и да не е било развалено, а просто да бях преял.  Времето беше слънчево , но студено и не се затъваше.  Като стигнах на хижа Мальовица казах здрасти на огромния пес и предполагам Мая която изчезна някъде и се появи късно след обяд.  Леко странния и приличаш на алкохолик тип който обикаляше наоколо ми каза че въпросната Мая се занимава с настаняването и ме остави 5-6 часа да дремя в столовата  Беше си студено и въпреки дебелия полар направо се вкочаних.  Определено съжалих, че реших да спя в тази хижа, но заради дрисъка останах.  По някое време като му звъннаха и май му казаха, че някои нямало да дойдат реши, че еди коя си стая е свободна и мога да се настанявам там.  Пак тънки сметки като с предимство са групите или кой знае какво му се е въртяло в пиянската глава.  Добре все пак, че като тръгвам за планината някак си се пречиствам, премахвам лошотията в себе си и подобни изпълнения не ме ядосват .  Сега обаче докато го пиша ме обхваща един бяс и ако е пред мен бих му отнесъл главата с шанцовия инструмент който мъкнех.  Котачето обаче беше много възпитано и мъркаше доволно докато го разтривах по вратлето. Рано рано сутринта заради лошата прогноза за значителна облачност взета от сайта на Бтв обух снегоходките и вперьод.  Оказа се обаче, че е много стръмно и тъй като беше и замръзнало снегоходките не бяха удачния вариант.  Направо ми изкривиха глезените , а и се хлъзнах на няколко пъти.  Събух ги и обух котките.  Минавал съм ги тези склонове докато нямаше сняг и тогава не бяха някак си толкова стръмни.  Котките вършеха работа докато не стигнах едни камънаци по които се вървеше трудно, а и въпреки че снегът беше твърд, около клековете и камъните се бяха образували скрити кухини където се пропада и фрактурата на шенкелите е много вероятна.  Нагоре в улейчето, където тече покритата със сняг река, започна да се затъва, но нали го дават лавиноопасно нямаше време да се застоявам и спрях да сложа снегоходките чак като стигнах горе.  До заслона се стига доста бързо.  Коловете се виждат и ориентирането не е проблем.  За втори път ходя на езерото, което все е зарито от сняг и нямам никаква идея как изглежда без тази бяла премяна.  Беше вече здраво напекло и без снегоходки щеше да е трудно.  На сенчестите места и там където духаше вятър снегът беше все още твърд. Надникнах в заслона, че и там не бях влизал след което тръгнах директно към кола който се вижда на височинката пред заслона.  Поредната глупава грешка причинена от мързела ми.  Беше ми останало нещо в главата, че се заобикаля леко отляво и тогава се стига до кола, ама ме домързя да проверя.  Почти веднага стана много стръмно за снегоходки.  Беше доста хлъзгаво и не зацепвах добре.  Няколко метра преди да се кача до кола вече нямаше как да се върна обратно без да търколя надолу.  Лявата снегоходка се хлъзна и инстинктивно забих с всичка сила дясната в снега.  Твърдата коричка отгоре поддаде и снегоходката влез цялата в снега, но пък бях вложил прекалено голяма сила и заедно с пряспата поехме рязко надолу.  Има няма 15 метра, но счупен крак или врат не са нещата към които се стремя.  Добре че приличащия на едри съчми сняг е доста плътен и се смъкнах само около две- три педи надолу.  Сигурно помогнаха и щеките които на такива стръмни места никога не връзвам с каиши и мога лесно да си плъзна ръцете надолу без да ги пускам и да ги хвана стабилно ниско долу използвайки ги като пикел за задържане. Бях решил да маркирам за лично ползване( да го дам на друг за ползване предвид това че не знам какво правя щеше да е безотговорно)  всичките колове които са на зимната пътека по Попова капа защото ги няма все още в картата на гпс-а, но емоциите бяха прекалено силни и това просто ми изскочи от главата.  Сетих се на втория стълб и го цъкнах.  Можех да се върна и на първия, но имах лоши спомени така че го пропуснах.  Не отбелязах и третия(на няколко метра до него имаше стар и ръждясъл за лятната) първо защото не бях сигурен че е третия заради табелката с азимутите която сочеше към лятната, а пък и заради положението му.  От него почваше стръмно място по което в една гъста мъгла когато обикновено се ползва гпс-а лесно се слиза на кълбета а гпс-ите знаем дават отклонения.  Трябвало е да го сложат десетина метра встрани.  Горе на върха пуснах един смс на колегите които предполагах, че ще минат през Страшното езеро  Писах им да не минават по стъпките ми от езерото до кола горе.  И те като мен си държаха телефоните изключени и чат пат ги пускаха за да проверят за пропуснати повиквания.  Вятъра беше доста силен и сополите ми текнаха на воля.  Издухвам си носа, но вятъра връща сопола и го лепва на очилата ми.  Слизайки надолу пак попадам на странно сочещи табелки за азимутите или както там им се казва.  Мислех си досега че освен градусите и самата табелка сочи в посока на следващия кол.  Ама кой е следващия и кой предходния .  Сега като се замисля посоката трябва да е само към заслона, ама това не е обсъждано никъде тук и мога само да го предполагам.  По тази логика излиза че табелките са правилно поставени но третия кол над езерото не е на правилното място(прекалено близо до много стръмно място), а от другата страна на върха като слизаш в посока на Лопушки е нужен един допълнителен кол с който да се избегне прекалено стръмно минаване между два кола.  Като се предвижвате само по гпс-а в някоя снежна буря минаването напряко между тези два кола ще е доста гадно.  На това място трябва един допълнителен стълб .  При ясно време всичко е ок и караш според терена, но иначе очаквайте изненада(неприятна).  Като разбера как се качват траковете ще го кача всичко това.  Може и в друга тема.  Коловете към Кобилино бранище подсичат Лопушки връх.  Заради наклона и мекия сняг чат пат се пльосвах на земята.  Домързяло ме беше да слагам гетите и по някое време усетих, че снегът влиза в обувките ми.  Спрях и ги сложих .  Краката ми останаха сухи, но панталона където са гетите стана вир вода от спарването .  Добре че е от някакъв найлон и съхне за отрицателно време.  Бях се подготвил психологически за няколко часа копане.  Честно казано щях да се чувствам леко прецакан ако Кобилино не е затрупано заради мъкненето на лопатата  Като видях че слънцето което е нагрявало тъмната постройка е издълбало снега в кръг не знаех да се радвам ли заради спестения труд или да се ядосвам че не мога да ползвам лопатката.  Снега беше се отдръпнал на 2-3 метра от заслона, но беше по-висок от мен.  Около 2 метра е в момента.  Има го на снимките и е като стена около заслона.  Със сигурност преди седмица- две е било невъзможно да се влезе.  Ако спите там непременно си носете чували, че е мизерия и половина.  На долните легла имаше миши лайнца.  Беше още обяд и гледането в една точка взе да ме изнервя затова станах и изметох.  Докато хвърлях пълната лопатка с мръсотия вятърът духна силно и всичката гадост се лепна по лицето ми.  Мислех да изтупам и одеялата, но гадното преживяване да опитам вкуса на миши лайнца ме отказа.  Вече си мислех че и утрешния ден в посока към Рибни ще си приказвам сам, когато се появиха колегите.  Мъкнеха огромни раници с палатки,чували и ядене за цяла казарма и както и на тях им споменах, за пръв път не се чувствах прецакания по отношение теглото на раницата.  Носех неща които те нямаха като например лопата,снегоходки и пикел, но всичко друго бях така оптимизирал че раницата ми на тръгване беше само 17.5 кг с водата и снегоходките.  Като си направя сметката че снегоходките ще са на краката ми и водата след всеки изминат километър ще намаля излиза че ще тръгвам с 15 и ще свършвам с около 13 килограма тегло на раницата на края на всеки преход.  Яденето също намаляваше с всеки изминат ден, така че чувствах раницата лека като перце.  Бях оставил чувала, но си взех калъфка за възглавница , която обаче забравих на Рибни езера.  Колегите не им се разпъваше палатка в тоя мокър сняг и спаха в заслона.  Направиха грешка като легнаха на долните нарове и цяла вечер мишките се гонеха по тях.   Изглежда никой освен мен не мисли че ранното ставане в планината е задължително.  Тръгнахме чак в седем часа за което после колегите съжаляваха.  Нямаше как да предотвратят зверското затъване в омекналия сняг освен ако не ходехме през нощта, но нямаше да е толкова дълго поне.  По пътя към Рибни в началото има едно доста стръмно изкачване, където както е споменато и в пътеводителя има нужда от котки.  Добре че е в началото на прехода, защото щеше да е голямо драпане при един омекнал сняг.  После слънцето така размекна снега, че стана невъзможно за ходене.  Две трети от групата разбраха що е това мазохизъм и има ли почва у нас.  Йосифица се вижда вдясно на снимката. От Йосифица надолу към лятната пътека за хижата бяха паднали доста големи и много на брой лавини.  Минахме от другата страна на езерото.  До жълтата пътека от хижата към Тиха Рила малко преди гората също беше паднала голяма лавина.  На картата е отбелязан само първия кол след река Маринковица, но и след него има колове които се изкачват, въртят сучат и ако имате късмет да ги намерите ще ви отведат малко преди лавините от Йосифица.  От там завиват рязко почти обратно надясно и може по избор да пресечете Рилска река и да търсите другите колове или по нея да стигнете една малка къщичка под долното езеро.  Имаше много следи и не търсихме коловете, а избрахме другия вариант, а и изглеждаше достатъчно далече от стръмните склонове на Йосифица.  На хижата декември месец бяха две котета , но черното е умряло.  Дебелото бяло с оранжеви петна е оцеляло макар и да е вече леко вталено.  Доста хора се събраха.  С какъв акъл да ги пита човек слизаха в най-голямата жега когато снегът само дето не текваше по стръмното .  А сняг имаше много .  Направо си е зарито всичко от сняг.  Бяха дошли и някои от хората които поддържат заслон Страшното езеро.  Събрахме се на няколко подредени в редица маси.  Колегите взеха да правят някакви салати които трудно ще намерите и в някой ресторант с по-малко от 5 звезди.  Това привлече вниманието на една доколкото разбрах бивша учителка.  Беше си майтапчийка и набързо ги сватоса за двете си дъщери.  Между другото по някое време даде страхотна идея за мацка облечена само по котки.  Нещо като онази известна реплика за една известна артиска която си лягала облечена само с няколко капки Шанел.  Цял ден ги убеждавах колегите, че ще си загубят времето ако минат по Тиха Рила, а не дойдат с мен през Бричебор.  Целия ден бяха на два акъла включително и като станаха в 4 сутринта на другия ден.  Бяхме стигнали до решение че дойдат ли през Бричебор тръгваме рано за да минем лавиноопасното място от хижата в посока към Мраморец, а и за да не се повтори предния ден с омекналия сняг и поне половината път да е по-лек.  Тръгнахме в 5 часа.  Имах проблем с гпс-а.  Знае кога е ден и кога нощ и по тъмно слага един черен фон на хоризонталите.  Този черен фон закри няколко от коловете, а не успях да махна този нощен режим от настройките и падна малко лутане с последните два кола защото ги търсих с челника.  После премахнах тази функция, ама след дъжд качулка.  На майтап предложих на колегите да направим клуб на миналите през Бричебор.  Който не е минал не знае какво изпуска.  Снегът беше твърд поне до към връх Бричебор, но точно в 12 часа бяхме вече в манастира така че пропуснахме голямото затъване.  Преди върха свихме в гората надолу към Рилския манастир.  Там попаднахме и на пресни следи от мечка.  Гпс-ът даваше голямо отклонение и поне в началото беше като в *оцеляване на предела*  Къде беше тази пътека един Господ знае.  Снегът в гората беше доста, а беше толкова стръмно че всички успяхме да се овъргаляме.  Извадихме късмет че не се потрошихме.  По пътя ми бяха пуснали мухата, че ще ме е яд ако след Рилския си тръгна и не дойда към Мальовица по Дългия рид.  Не ми се минаваше в този лавинарник, ама като знам че после много ще ме е яд заради пропуснатата възможност, се навих.  Спах в манастира, а те на палатка.  Бях им казал че няма да променям плановете си , но на другия ден се ококорих в 4 и до пет се бях наял и стегнал раницата.  Бях готов, ама как се излиза в манастира толкова рано.  Вратите на манастира заключени с едни огромни катинари, а ключовете кой ги знае у кого са.  Оказаха се,че са при полицая в будката до единия вход.  Не можах да погодя на колегите номера който им бях поготвил.  Мислех да изръмжа няколко пъти и да се насладя на паниката в палатката, която щеше да е разбираема като се има предвид мечите следи под Бричебор.  Бяха се събудили и нямаше изненада .  Жалко!  Снегът по Дългия рид е само по най -горната му част.  Изкачването на рида със зимни раници си е мазохизъм.  Водата ми свърши като стигнахме горе.  Жегата беше непоносима .  Не знам защо зимната пътека от Мальовица надолу я дават по- безопасна като до нея бяха паднали няколко големи лавини, а по лятната не видях такива.  Горе под върха няколко луди  си правеха слънчеви бани само по бански.  Затъва се много , но тъй като е надолнище не си играх да слагам снегоходките.  По едно време си помислих че обувките ми пускат , но се оказа че просто тънкия памучен който обух под мериносовия е събрал влага от изпаренията и обувката е ок.  За втори път ходя с някой зимата и винаги само моите крака са сухи.  Дали защото обувките са още нови или защото предимствата на добре импрегнираното цяло парче кожа пред разните текстили са неоспорими ...не знам.  Подгизналата кожа(на краката) лесно се протърква и един от колегите имаше направо рани по краката от търкането на обувката.  А бе все повече си ги харесвам Бореалките, а това че нямат гумен борд си е голямо предимство , а не недостатък както си мислех по-рано.  От цпш-то ме откараха до Пловдив.  Влака се оказа с променено разписание и успях да го хвана точно 2 минути преди да тръгне.  СНИМКИ-  https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/aQMVAC?authuser=0&feat=directlink  Трак  http://dox.bg/files/dw?a=d167d5c589