Зима.Белмекен-Заврачица-Мусала

Първи ден: Костенец-хижа Белмекен

Чудех се до последно откъде да стигна до хижата.
Искаше ми се да е през връх Плевнята, но като знам какъв клекинг е като се скрие пътеката от снега и се отказах от този вариант.
Оставих го този маршрут за по нататък, когато се затрупа клека и снегът стане по твърд, че сега все едно в памук стъпвах.
Пристигнах късно на вилите.
Докато си оправям раницата в началото на пътеката някакъв местен образ ме съветва, че нагоре не е за сам човек. Съгласявам се с него.
После компетентно се произнася, че до горе е най-много 5 часа, защото снегът е твърд.
Тук не му вярвам вече([size=9]оказах се прав[/size]), но кимам разбиращо и благодаря за информацията.
Може би трябва да поясня какво имам предвид *местен образ*.
Това е някой с вид на току що излязъл от кръчмата.:)
Освен това бях ходил вече два пъти зимата по този маршрут и знаех това онова.
Още отначало почва чист лед, който се е получил от джиповете с които се качват мисля, че тези от водното.
За да не се изтърся сложих снегоходките, които зацепват, а и по-добре е да са на краката вместо на гърба.
Още от началото се забелязва, че снегът не е като друга година. Доста по-малко е.
Помня как се трошиха дърветата от натрупания сняг като идвах последния път.







Нагоре виждам знак *Забранено за риби*:) Общо взето сам си мисля тъпи майтапи и им се смея.










Нагоре снегът е повече въпреки, че върховете изглеждат оголени.

Ходенето става мъчително, защото има една ледена коричка, която се чупи точно, когато пренесеш тежестта на единия крак, а отдолу е меко и снегоходката не помага.
Пропадах няколко пъти в клека чак до чатала.
Така че ходенето зимно с тежка раница го слагайте поне 6:30ч и то при по-леки зимни условия, а като затрупа здраво до кръста както се е случвало на хора от форума, тогава и цял ден няма да ви стигне.
Всичко е според условията, а и денивелацията е доста.
От цялото това повтаряне свърших поне малко полезна работа.
Маркирах  коловете дето почват в клека под хижата, а и пътеката където прекъсва в гората по-надолу може да се вземе от трака.
Надявах се да има поне хижар, че като стане тъмно ме хваща страх от караконджули:), но нямаше жива душа.
Успокоявах се, че поне ще спестя някой лев от спането.
Пробвах за пръв път сухия спирт за подпалка.
Продават го в селските магазини за по 2 лева в най-различни варианти.
Установих, че е много по-добро средство от гумата, свещите, тоалетната хартия или нафтата.
По-лек е, гори към 5 минути с хубав пламък дори и преди това да си го намокрил.
Това като нямаш брадва с която да нацепиш достатъчно тънки съчки.
От сега нататък мисля редовно да нося към десетина бучки.
Привечер цъкнах някоя снимка на знамето и Стара планина.











Студът тук е кучи и пухенката се представи чудесно при първото и обличане в такива условия.
Спах с нея, защото двата полара и четирите одеала не помогнаха и зъбите ми затракаха 5 минути след като спрях да слагам дърва.
Печката стана червена, но шишето със замръзнала вода което беше на два метра от нея така и не се размрази.








Втори ден: Хижа Белмекен-Равни връх-Острец(Сивричал)-Каменити връх-край Ибър после няколко върха със спорни имена та не знам как да ги пиша-Янчов връх-седловината до него-хижа Заврачица

Ставам в 6ч. 
Правя си кус кус със сухо мляко, мед и сирене на прах.На прах е, за да не тежи.
Много се глезя като ходя някъде и затова след Ком Емине трупнах десетина кила отгоре.
Не знам на какво основание съм решил, че трябва да си угаждам толкова като ходя в планината.
Освен това направих грешката да го загоря предната вечер, когато пък ядох картофено пюре със сирене и всичката вода, която стопих за пиене имаше вкус на сирене.
Доста странен вкус има водата с вкус на сирене.
Объркваше ми възприятията и на моменти се хващах, че вместо да я пия я предъвквах.
Такива странни вкусови усещания съм нямал от времето, когато опитах домати със захар и ябълки с меродия.:) 
Чудех се кога да тръгна. Намразих го това тръгване по тъмно.
Всеки който е ходил сам по тъмно в гората(клека) му е ясно, че гората не е просто някакви си дървета, а някак си оживява:).
Някои от дървените пичове са големи шегаджии и имат навика да те поздравяват с потупване по рамото с клоните си. Тръгнах в седем без една минута.
Първите два-три кола в клека ги изпуснах, че не се виждаха в тъмницата, но другите чак до Равни връх и надолу ги маркирах без прекъсване.
Затъваше се много и пак имаше едно забавено пропадане, което ме изтощи още в първите 40 минути.
В такива трудни моменти и като знам, че ме чакаше близо 10 часа преход почвам да се чудя къде мамка му съм тръгнал сам.
Както се убедих в последствие дори и при тези полу-снежни условия по високите части и леко или среднотежкото газене в долините ходенето е доста изтощително като няма кой да те сменя за пъртината.
Може и десетината килограма излишък натрупан заради изядените кюфтета да е основната причина, но като всеки средностатистически българин гледам преди всичко да търся причините за неуспех в другите, а не в мен.:)
Намалявах напрежението като попържвах състоянието на снежната покривка.

Между другото имаше невероятно оранжево-червено небе на разсъмване .

















На местата на които при много сняг имаше вероятност от лавина снегът беше издухан и се минава спокойно.
Притеснения никакви поне в това отношение.
Витоша и тя се мярка в далечината.







Вече я разпознавам без проблем, а до преди година се чудех какво е това.:)






Някъде там вдясно е Мусала.




Белмекен и Равни връх.




Стигам ръбчето на Острец(Сивричал).
Около 90% е оголено.













Човек като се качва нагоре с тежка раница или поне Аз като се качвах въжето ми идваше високо.
Два метра над земята са доста и нямах никаква сила да си помагам на краката като се набирам по стръмния склон.
На едно от местата, където го пусках и минавах встрани едвам се върнах, защото нещо не прецених.
Пак пълзене по корем, стрес и няколко бели косъма, а и шибаните коткки се плъзгаха по камъните.
Майтапа е, че на следващия ден се оплаках за това на човека дето в студентстките си години е помагал за слагането на това въже.:)
Тук от форума е да го издам. :) Румен Радев се казва.
Идеята ми е, че ако беше както е на Мусала с две въжета едно по ниско и едно по високо ще мога да ползвам ръцете на сто процента.
Не ми е проблем и няколко пъти да се набера с раницата и затова качването по въжето
на Мусала е много по-леко от това въже на Острец което все трябва да пускам, защото ми идва твърде високо, за да мога  да го ползвам на сто процента.
В долната си част между другото освен паднал кол има и откачено въже от други два и всичко е взело леко полека да се руши.
В скоро време само джедаи ще могат да минават от там зимата, защото с високо въже е трудно на едно място, но без въже става доста опасно и направи невъзможно за редовия турист.
За награда, че съм го минал си направих леко пиршенство.
Хапнах фастъчено масло. Беше толкова гъсто, че ми счупи лъжицата и се наложи пак с пръсти да ям. Баси и калпавите лъжици дето се продават в Билла.
Добре че си нося още две резервни  за по десетина стотинки всяка.:)
Поглед към част от Каменити връх и към язовира.











Поглед към ниското където трябваше да сляза.







Връх Ибър от мястото където ядох ми се струва прекалено висок за задъхан човек като мен и се отказвам да го правя.




Слизам по почти оголения склон на Каменити връх и цъкам няколко фотки в посока Пирин.







Трите пръста замръзнал сняг и трева се трошат пак като престъпям и за пръв път коленете ми изтръпват при слизане по надолнище и спирам на почивка 50 метра преди Ушите или както там му викат.
Слабото познаване на района ми дава една лъжлива надежда, че там в края на долината се вижда качването към Янчов връх.
Голяма грешка, защото това беше едва половината и оттатък Дяволски връх 2  или Цигански връх 2 или както там му е името има още толкова преди качването в посока седловината между Янчов връх и връх Манчо.
Между другото огледах подхода към аварийния маршрут по  река Чавча.
Дори и при тези условия с тази козирка ми се стори трудно за преминаване.
Чак козирка в този момент нямаше, но беше прекалено стръмно  в горния си край.
Човек може да направи някое и друго салто в лошо време обаче като няма избор ще не ще...
За човек с гпс  по-добрия вариант в лошо време, за да се избегне риска от счупен врат
е да се тръгне към спортната база вместо да се търси това опасно слизане, ама това само  ако има навигация.
Това си е лично мнение като видях слизането, а доколко е правилно всеки сам да си прецени.
Долу в ниското се затъва, но е поносимо през повечето време.
Почвам да си вярвам, че ще се вместя в десетте часа, което е средното време за преминаване при горе долу добри зимни условия.
Надеждата ми естествено угасва бързо след като хлътвам до кръста в някаква кухина под снега.
Толкова е дълбока и продължавам да хлътвам, че панически хвърлям щеките и раницата встрани и с припълзяване успявам да изляза.
Гледам има още от дупката надолу.
Бах мааму ако се бях скрил целия вътре, а всичко изглеждаше равно като тепсия отгоре и нямаше намек за подобен капан.
На няколко пъти този и следващия ден краката ми хлътваха до коленете между скритите в мекия сняг камъни. Разминах се само с няколко хематома .
В такива моменти само псуването помага, защото почваш да вървиш бавно като дърта баба опасявайки се, че пак ще пропаднеш.
Трябва малко да се ядосаш, за да тръгнеш с нормално темпо иначе ще замръкнеш ако 
се движиш като охлюв.
Носенето на снегоходки определено намалява в пъти вероятността тези пропадания да се случат.
На следващия ден, когато бях с котките болеше много повече, защото дупките в които пропадах бяха доста по-тесни, а камъните близо, даже прекалено близо до кокалите.

 


След като изкачих няколко незнайни върха се озовах на място където трябваше да реша да мина ли по прекия път към Заврачица, който е описан или да качвам още един баир, за да стигна до коловете.
Тъй като си знам късмета предположих, че ще се озова в небрано лозе и избрах по-дългия и официален вариант. Това последно малко баирче(Янчов връх) ми изсмука силиците.
После надолу по коловете. Странна ми се стори тази зимната пътека.
В момента на отделни места е леко наклонена настрани, но не е голям проблем, но се чудя ако натрупа още дали няма да стане прекалено стръмно настрани и опасно.
За пръв път минавам от тук и ми се стори странна тази зимна пътека.
Надолу снегът е доста повече и се затъва, но по надолнището даже е леко приятно 
да се затъва като се ходи със снегоходки, дори е за предпочитане за разлика от ходенето по нагорнище, където твърдия сняг е за предпочитане.
Отне ми при тези условия около девет часа и половина.
Долу пред хижата се бавя още половин час защото закопчалките са се обледенили въпреки изгарящото слънце и не мога да сваля снегоходките.
Влизам с пресъхнала уста без да поглеждам наоколо и се отправям към дупката в стената, където виждам газираното.
Изпих за деня два литра вода с вкус на сирене, ама езика ми беше залепнал за небцето и поздрава ми беше леко нечленоразделен и приличаше на хъркането на прасе когато му забият ножа по Коледа.
Някой ме поздравява, обръщам се Винушка, обръщам се на другата страна и гледам Фена73 и още една колежка туристка от форума.
Малко се зачудих дали е Фена, защото въпреки познатата физиономия бях останал с впечатление, че е поне два метра.:).
Анито беше дошла с група от Боровец.
Бях се притеснил леко как ще се справи следващия ден без подходяща екипировка, но хората в групата не бяха вчерашни щом бяха тръгнали към Трионите, така че поводи за притеснения нямаше много.
В крайна сметка поради количеството сняг някои от опасните места
следващия ден можеха да се минат и по лятната без проблем, но това никой не го знаеше предварително.
Заприказвах се после и с хижарят и се оказа, че чел писанията ми за онзи мартенски ден когато заледеното куче на Белмекен ми скочи на врата в полунощ в момент, когато навън върлуваше буря и си мислех, че съм сам в хижата.
Цяла вечер изтъквах предимствата на сланината пред съфорумците, но никой не успях да убедя да ме отърве от нея.




Трети ден:Хижа Заврачица-връх Манчо-Маришки връх- Близнаците-връх Мусала-заслон Еверест-пак нагоре към Мусала в търсене на щеката-заслон Еверест-хижа Мусала

Бях решил да тръгна след групата, че поне малко да отъпчат снега, но стана светло и търпилото ми не издържа.:)
За отпочинал и горе долу влязъл във форма след два дена ходене човек лекото нагорнище до седловината между Янчов връх и Манчо не е кой знае какво.За един час без особено натоварване и сте горе.
След като се изкачих по почти безснежния склон на Манчо спрях да махна снегоходките и да сложа котките.
Китайски,евтини, здрави и стоманени. Имат повече стаж по камъните вместо по сняг.
Днешният ден не се различаваше много, но поне на мен не ми причиняват дискомфорт
и мога да мина и трийсетина км с тях просто, защото ме мързи да ги свалям и слагам през 5 минути.





Това предполагам е Песоклива Вапа. Ако бъркам кажете, че да го поправя.




Вляво на снимката се вижда маршрута към Овчарец(Юрушки чал) и хижа Грънчар, който тръгва от седловината под Маришки връх,




При нормални количества сняг ще стане като писта за излитане и ще наложи задължително ползването на котки и щека/пикел. 
Мусала


Тук ясно се вижда маршрута по билото през Овчарец( Юрушки чал) в посока Грънчар.
Аз обаче тръгвам надясно към Близнаците.




Язовир Бели Искър долу вляво и един куп върхове насреща.:)






На Маришки връх срещам човек от форума.Румен Радев.
Стана дума, че зимата още не е дошла съвсем.
Човекът ходи от 30 години почти всяка седмица докато Аз с неохота си признах,
че веднъж на 2 месеца ми е максимума за последните три години.
Стана дума и за високото според мен:) въже на Острец и предпазните мерки при ходене в планината.
Ако съм го разбрал правилно, а и моят кратък опит ме навежда на подобни мисли е, че
ходенето с котки и щеки може да е доста по-безопасно от ползването на пикел, който повечето хора и без това не могат да ползват ефективно.
С щеките човек освен че зацепва добре и не се лизга, пази и равновесие като се спъне и в момента в който ги прибере и извади пикел вероятността всички тези неща да се случат става съвсем реална и тогава ще не ще ползва пикела...ако знае как де.
Всичко това са си мои главоблъсканици, а не на Румен, но мисля, че това имаше предвид.
Разбира се ставаше дума за местата през които се минавахме този ден, а не за някакви наклони дето като си протегнеш прав ръката и пипаш склона.:)
Аз лично съм си краднал една идея тук от форума от Стражара и като видя склон 
дето е стряскащ оставям едната щека с която се подпирам и пазя равновесие, а в 
другата ръка държа пикела за всеки случай. Бях направил няколко пробни падания с пикела, но като гледах колко е пръхкав снега и как пикела минава като нагорещен нож през масло през него и като си представя каква скорост ще развие един човек
при наистина стръмен склон, да не говорим за изненадата, си мисля че по-добре е човек да не пада. Поприказвахме и всеки по пътя си.
Повтарях си да не забравя, че трябва да цъкна коловете от седловината на Маришки до Мусала.
Основния план го изпълних. но по онова широкото от средата на Малък Близнак до Мусала се заприказвахме с един Ком Еминец и пропуснах два три кола.
Успокоявах се че тези колове не са толкова важни защото е широко и безопасно минаването в тази част.
Стигнах  най-накрая до този ръб дето е преди Близнаците.
Някъде минах отгоре, някъде леко встрани на тези жандарми дето са по средата.
Зачудих се как съм успял на първото си зимно ходене да го мина това в лоши условия и със снегоходки на краката. Тогава имаше много сняг.
И сега горе има тесни места, където снегът се е заострил и може да си спуснеш краката встрани .








При подсичанията на жандармите е добре наистина снегът да е малко по-фирнован.
Сега по този мек сняг отдолу на който горната дебела два пръста кора се отчупва като стъпиш, хич не е работа да подсичаш нещо стръмно.
Кората се отчупва а в същото време е достатъчно дебела да ти издържи тежеста за кратко време.
Получава се все едно си стъпил на скейтборд .
Разчекваш се и се пльосваш само че не на асфалта, а стотина метра надолу.
Цъкнах ги всичките колове включително и дървения кол на Голям Близнак.
Групата не се виждаше, но минаха долу по лятната, защото условията го позволяваха.
Имаше сняг по нея, но като се внимава ставаше поне до оня ден.
Имаше колове дето се клатеха и скоро и тях няма да ги има.
Като се качвах на Малък Близнак седнах да изчакам двама от групата които вървяха по-бързо.
Единият от тях беше правил Ком Емине тази година.
Припомнихме си някои някои забавни и някои не толкова забавни моменти от маршрута.:)
Качихме се тримата до Мусала.
Ей ми и физиономията снимана на върха.







Там не се бавих дълго, защото кой знае къде щях да спя и тръгнах надолу.
По едно време виждам Пепино, който ми е познат от снимки във форума.
Не съм много сигурен, защото едно е снимката а друго на живо, но се оказвам прав.
Първите му думи бяха:
-Познай кой ти водя?:)
Изглежда ме беше познал, а знаех че Ицо често ходи в планината с него .
След малко се показва и Ицо, ама гледа в краката си и не вдига глава.
Още не ме е видял.
Не мога да се стърпя и почвам да подвиквам:
-Айде бе Ицо, по-бързо, оял си се през тези две години. Помощ с раницата искаш ли?
Не помня дали стигнах до това, че се влачи бавно като родопска песен.
По едно време вдигна глава да види кой го навиква.:)
Много е приятно след две години да видиш някой с който си минал половин Рила от изток на запад като някои дни като този с минаването в лошо време по Близнаците си беше доста труден за мен, а после през Джанка в сняг до кръста.
Не се забравят такива моменти.
Добре поне че тогава Ицо ме накара да си махна пластмасовите предпазители на шиповете на снегоходките и ме накара да  откопчея заключването отзад, че иначе така щях да го мина целия преход.:)
Тримата бяха тръгнали за Трионите. Стана дума и за малкото сняг.
Нямахме цял ден та затова след малко всеки по пътя си.
Стигам до долу на петдесетина метра от заслона и какво да видя.
Едната ми щека се е изпарила яко дим .
Да бяха някакви прости хич нямаше и да я мисля, ама как се оставя Бляк Даймънд просто ей така.:)
Качвам се пак нагоре към върха, но не я виждам никъде.
Стигам до средата на качването, където се разминах с тримата джедаи:) и губя надежда.
Сигурно  някъде надолу е паднала.
Звъня на групата дето е Анито да питат Ицо дали я няма по пътя и слизам надолу, че
в раницата ми има неща поне за хилядарка, а в планината често се качват и лоши хора:).
В заслона няма места, но чакам да видя какъв ще е резултата от издирването.
Първите от групата от Заврачица пристигат.
Всички са видели щеката закачена на едно въже, но всеки си е мислил че някой я е оставил и никой не я беше взел.
Даваме поръчка на група дето се качва да види залеза и след няколко часа един от тях се появява със скъпата пръчка и ми благодари, че съм му я оставил за ползване и че много му е помогнала.:) Майтапчия.:)Акочете още веднъж едно голямо благодаря, че откъде още 130 лева за пръчки.
Тръгвам по тъмно надолу към хижа Мусала, където хапнах половин суджук.
Половин, защото едно дебело коте ми изяде другата половина.
Не бях много в ред нещо и кашлях от време на време, а и нещо чоглаво ми стана  затова реших че е време за прибиране.
Чудя се понякога дали човек не ходи по непознати места, за да се накефи максимално на онзи хубав момент, когато се прибира вкъщи.

Три дни по *криви* пътеки в Пирин.Септември.2013г.

Три дни по *криви* пътеки в Пирин.

Всъщност само отделни участъци бяха *криви*, ама ако знаете колко трудно се мислят тези заглавия затова първото което ми дойде на акъла него пиша.  Част от снимките първия ден са със сбъркани месец и година, ама докато се сетя да я наглася и почти бях стигнал Синаница. Вярната дата на тези снимки от първия ден е 06.09.2013г. петък.  Първи ден: Кресна-Върбите-Пещерата-Синаница. 06.09.2013г  По добре изпитания метод на Инквизицията пътувах с нощния влак до София и не можах да спя. После автобус до Кресна и около 9:15 ме остави в горната част на града. Ако можете да уговорите шофьора да ви спре до бензиностанцията, където се отделя пътят за село Влахи ще спестите километър. Денивелацията е голяма, жегата още по-голяма и ми се спи толкова, че ми се затварят очите. Твърдо съм реши обаче зора дето ще видя днес да го компенсирам с по-леки и кратки ходения през следващите дни. Че бяха кратки бяха, ама хич не бяха леки и вече имам нови две точки които съм сложил в забранителния за повторно преминаване списък. Пак ще минавам, но покрай тях, защото зорът е голям. Нямах идея че Кресна е толкова ниско. Ми като няма кой да си напише домашното. Знаех обаче часовете и за да не ходя по тъмно бързах колкото мога в началото. После към края видях че имам време и почивах често. Получи се към 2 км изкачване до хижата. Цъкнах това облаче, че планината беше прекалено далеч за сапунерката ми. Снимката е от 06.09.2013г  Асфалтът отначало се ядва, ама после хич го няма. Няколко москвича осмаци с по четири фара минаха покрай мен, но предвид възрастта(80г) на пътуващите двойки, стопът беше мисия невъзможна. Нямам спомен за надолнище в този участък. Само здрав баир от който ми излезе водата. Малко след разклона за Влахи се появи джип с двама на моята възраст, които ме качиха и ми спестиха два километра и половина. Не беше много, но и на тези 30-40 минути спестено ходене съм благодарен. Това някъде след обяда съм го снимал и къде точно нямам идея.  Снимката е от 06.09.2013г  Мярка се и мраморното било.  Снимката е от 06.09.2013г  Нагоре има доста вилички като до една от тях има и чешма с вода. Баш на пътя е, така че не може да я пропуснете. Хапнах от фъстъченото масло и медеца който носих. Разхлабих връзките на обувките че пак почнаха да ми натискат ахилеса отзад. За близо 800км това лято не успяха да се окарат и продължават да ми убиват отзад. Всъщност обувките се оказаха и причината за пръв път да приключа с ден по-рано ходенето, което бях замислил. Досега винаги съм си изпълнявал докрай замисленото. Кракът ми се наду и на четвъртия ден се прибрах, с ден по-рано от предвиденото. По нататък от чешмата стигнах до бариера, инфо табели и някаква къщурка на която пишеше *национален парк*. Поне отдалеч така го прочетох. От тук нататък баира е малко и повечето е равно и под дебела сянка. Пак правих почивки и хапвах от фъстъченото масло. Не знам дали защото наистина имах нужда от почивка или защото много ми се услади и само си търсех повод да бръкна вътре с пръста, даже с двата. Това за да не цапам лъжицата пък и е по-вкусно, пък и кой ще ме види. Малко преди моста където е разклона за Загаза, Суходолски превал и за Синаница се натъквам на пещера.  Снимката е от 06.09.2013г  Имаше остатъци от подпори и може и някаква изкопана галерия да е, ама май на нея е кръстена местността. Преди пещерата има и чешма. Батьова чешма. Тече едва едва, но става. За 10 минути половин литър. Макар че е на пътя чучура трудно се вижда защото струйката е толкова малка, че не вдига шум, а и надписа и е един такъв маскировъчен. Цъкнах я на трака. След Пещерата и моста пак има вода до едни порутени постройки. Там дебитът е голям. Само че баирът и той става голям. Върви се покрай реката. Нещо ми е мътно, но тази река в началото беше пресъхнала, а като че ли нагоре се чуваше как тече здраво.  Още се чудя как става тоя номер. Доста по-нагоре преди хижата някъде губя маркировката и пак слизам до реката. Там виждам на отсрещния склон кравар на който основното занимание е по цял ден да псува кравите си. Наоколо е пълно с боровинки. Ей го склона и връх Синаница закъдето съм се запътил.  Снимката е от 06.09.2013г  Лягам и почвам да ям докато слушам в захлас попържните на лудия кравар. Какво ли е да живееш живот в който по цял ден отправяш призиви за секс между видовете. Рефренът му ме унасяше и аха да заспя. Омацах се с боровинките. Надявах се да са боровинки. Следващите дни видях абсолютно същите плодчета и на един клек или хвойна беше или нещо подобно, та какво съм ял не е на сто процента сигурно. Тук срещнах първите туристи. Малко след това стигнах и хижата. По-скоро я чух. Здрава сръбска чалга. Скари, бира и много палатки. Места нямаше, всичко беше запазено и кой знае кога щях да легна в столовата. Стана тъмно и никой не мислеше да ляга. А бе не можете ли да пиете и въртите гюбеци долу в цивилизацията. Малко преди да залезе слънцето чатнах няколко снимки.  На стъмване още една снимка и толкоз за деня.  Докато хапвах за пореден път, гледах как един ентусиаст се качи на бегом от езерото до върха и после пак на бегом слезе. Качването му отне 20 минути, а слизането около 15. Предвид теренът си е направо   След няколко часа навън въпреки двата полара и яке и шапка взеха да ми тракат зъбите. Един чичко мераклия обясняваше на госпойците около него кое е Полярната звезда, кое е Млечния път и т.н. Сочеше уверено в южна посока и твърдеше, че е север. Един от кибиците наоколо обаче не се стърпя и му прекъсна лекцията за звездите. Тоя обаче беше от стара коза яре и обърна всичко на майтап, а госпойците наоколо изпопадаха от смях Една от групите не дойде и се освободи място. Легнах и откъртих.  Втори ден: Хижа Синаница-Гергийски езера-Влахински езера-надолу по реката дето изтича от тях-директно към заслон Кончето-Кутелите -връх Вихрен-хижа Вихрен. 07.09.2013г  Идеята за това изкачване от юг до заслон Кончето си я бях краднал разбира се от тук, от форума. За друг път ще ми е като обица на ухото да не крада. Тръгнах рано, но по светло. Помотах се с надеждата слънцето да огрее връх Синаница, ама нещо не стана пък и за какви снимки говорим щом стане дума за сапунерка.  Разни козички с извити рога пасяха спокойно и не бягаха. Подсякох първия връх, който си няма име и слязох на разклон в подножието на връх Гергийца. Докато го подсичах обърках леко пътя и се наложи да плувам в клек и то по нагорнището, защото ме домързя да се връщам. Първото езеро се показа.  Снимах и връх Гергийца от страна от която не го бях виждал и от която хич не можеше да се познае.  Ето и един *огромен* мраморен къс на фона на Гергийца.  Не бързах и все още не бях решил дали за се качвам до заслона. Като стигнех там някъде щях да реша дали имам време и сили. Снимах езерата, Гредаро, Муратов като за последния бая се чудих кой е.  То наоколо е пълно със всякакви безименни връхчета и разни коти и да се чуди човек кое кое е. Това е едно от езерата на фона на Гредаро(?).  Пак същото снимано като го подминах.  Това е другото езеро до него.:  Едно от езерцата го нямаше на планинарската карта. Ей го къде е на фона на Безименен(поредния) и Гергийца вдясно на снимката.  Цъкнах му едно знаменце, че да питам кое е и защо не е отбелязано. Изглеждаше по-скоро като гьол отколкото като езеро ама.... Ако няма име ще му измисля някакво и ще го патентовам ако разбира се Епъл* вече не са ме изпреварили.  Епъл знаете са известни с делата които водят и патентите за всичко което съществува на тоя свят, така че винаги ми е кеф като си правя майтап с тях. В движение решавах накъде да тръгна и какво да пропусна. Между Гредаро и Муратов има прекрасна гледка къмм едно от Влахинските езера и билото с връх Вихрен.  След като слязох до езерото се вижда това.  Поглед назад където се вижда Муратов връх.  Петдесет метра след езерото има ручей. Оглеждайте се за мъха и лишеите, които са около миниатюрното поточе и имат различен цвят от тревата наоколо.  Ето още един поглед назад към Голямото Влахинско езеро.  Това езеро тук може да го пропуснете, защото е малко по-високо от пътеката и може хич да не разберете, че е там.  Вече съм решил да пробвам това качване към заслона. Бяха го описали като такова дето нема край. Не си бях свалил обаче трака на igurbev от който си гепих идеята и вървях малко напосоки. Знаех, че се излиза на около 200 метра вдясно от заслона о толкоз. По някое време стигнах под Бански Суходол или там някъде. Като погледнах нагоре и видях това:  Едни такива съмнения ме обзеха, че най-вероятно ще се забия на място където няма да мога да се кача и после ще трябва да слизам по гъз цял километър надолу. Струваше си обаче. Кога сте виждали връх Вихрен от този ъгъл  Все още ходих по трева, ама така беше стръмно че правя няколко крачки и спирам да дишам. По-нагоре към края правех три крачки и спирам за кислород.  Тук се вижда откъде дойдох. Виждат се Муратов, Гредаро и там под тях някъде  са Влахинските езера. Доста път е само докато се стигне до началото на изкачването.  Тук се набих в място откъдето нямаше път нагоре и хептен се панирах.  Слязох малко надолу и го пресякох този улей.  Това е същото място снимано отгоре.  Това е последната снимка на Вихрен докато се качвах нагоре, защото след това бях вече 4x4 и не исках да се търколя надолу докато снимам.  Не че е проблем това качване за всеки който си е изял закуската, но ако от най-горната част на качването се търколиш веднъж надолу това ти гарантира още хиляда кълбета чак до основата. В горната част попаднах на сипей на който като се помъчих да го кача и се свличах леко надолу. Горе на пътеката няколко сеирджии ми гледаха сеира. Срам не срам последните два-три метра излазих по корем. Като гледам трака е баш на котата на Безименен връх който е между Бански Суходол и заслона.  От миналите ходения имам милион снимки на тази част, така че не снимах много. Беше ми и леко притеснено, защото получавах леки крампи и някаква слабост в дясната ръка. Това заради набирането нагоре, където използвах доста усилено щеките. За пръв път от няколкото минавания Кончето ме притесни. То ясно е, че няма да го минавам на ръце и да вися по въжето, но друго си е да имаш две здрави ръце на които да разчиташ ако се наложи. За да си върна силите хапнах от акациевия мед и фъстъченото масло. На Кончето милион туристи. Толкова много кандидат камикадзета не бях виждал събрани на едно място. Това адреналина е голяма работа. Снимах пак връх Вихрен от Кутело и газ надолу.  Ей ме пак на върха.  Хижа Вихрен беше няколко часа надолу, но ясно се чуваха как изсъскват газираните напитки, когато отваряха шишетата. Мисълта за щипещия гърлото тоник ми подейства като допинг и чат пат подтичвах надолу. Познайте какво направих първо като стигнах. Поръчах си голяма чаша изстискан сок от портокали омешан със сока на един лимон, а за десерт два тоника. Сигурен съм, че ако се направи задълбочено изследване ще почнат да ползват тоника като заместител на един куп лекарства. Всичко минава от него , само трябва да е добре изстуден и да те кара да хълцукаш като отпиеш.  Трети ден: Хижа Вихрен-Караулите-Спанополски чукар-Бъндеришки чукар-Тевно езеро. 08.09.2013г    Вече два дни плановете за леки преходи се проваляха. Този ден бях твърдо решил да направя така, че в края на деня да имам сили да си кажа името. Ходенето по високите части на Пирин определено е много изморително. Като километраж няколко пъти по-кратки разстояния ме изтощаваха главно защото трябваше да внимавам на сто процента и не можех да блея настрани и да си свиркам. Тази непрекъсната концентрация изморява много. Особено като човек ходи сам по места където рядко ще види някой друг. Днешния маршрут беше баш такъв в първата си част. Станах доста късно и тръгнах мисля чак към осем без нещо. Това е главната цел за деня. От тук не личи много добре мащаба и огромните камъни.  Много ме кефи когато слънцето осветява по най-различни начини едно езеро. В случая Рибното.  Ей го пак същото езеро на фона на Тодорка.  Изкачването нагоре естествено е такова че ти излиза джигерът, но в сравнение с предния ден си е песен, само трябва да знаеш откъде да минеш. За последното машинката помогна много. Бях видял че от другата страна на Караулите има опасни слизания, но баш днеска нямах нужда от такива преживявания и затова избрах маршрута през езерото. За компенсация като се качих горе се оказа, че без проблем може да се кача на Спанополски чукар. Оставих си раницата и притичах да видя какво се вижда от този връх. Щях да си счупя врата да се обръщам и да гледам дали някой няма да гепи раницата, която бях оставил на около 150 метра от най-високата кота на Караулите. Успокоявах се че едва ли някой ще реши да се качва до тук. По едно време вече не я виждах и съвсем се забързах. Това е Спанополски чукар и езерата в основата му.  Това се вижда от ниското между Караулите и Спанополски като погледнеш в юго-източна посока.  Това се вижда от Спанополски чукар. Вляво бялото е връх Синаница, следват Безименен и Гергийца...ако не се бъркам де  Върнах се обратно между Бъндеришки чукар и Караулите.  Качването беше по-лесно от слизането от другата страна. Внимавам много защото за пореден път едни лешояди, а може и гарги да бяха кръжаха над мен и чакаха да се гътна. Придвижвах се със скоростта на охлюв. По гъз, по корем, в комбинация от двете и т.н. Особено при слизането от върха има места където трябва да се внимава. Хората каучуци от цирковете ряпа да ядат. Разказа на едно семейство който четох тук във форума преди да тръгна не предвещаваше такъв зор. Мислех че ще е като разходка в парка в центъра на града. Това е снимано то върха.  Това е Башлийски чукар койтосе отказах да посещавам заради напредване на времето и заради клека който видях, че трябва да мина , а и камъните изглеждаха прекалено големи.  Това пак е от върха. Вижда се в далечината Каменица.  Остава още малко докато се вържа с пътеката от Вихрен доТевно.  Поглед от Башлийската порта където тръгнах по маркировката за Тевно. Хич не беше лесно това слизане главно заради това, че трябва да се внимава да не иде някой крак.  Ето и една хубава снимка от портата на която се виждат Дългото езеро, Муратов, Вихрен, Кутело, и част от Тодорка.  Нататък пътят ви е ясен  Цял ден жив човек не видях. Кракът вече беше сдал багажа, но куцукайки стигнах до Каменица.  Това беше принудителен финал защото нямаше вече да е удоволствие ходенето. На другия ден се прибрах. Добре че лятото свърши и за летни обувки ще му мисля чак другата година. Тези новите с които бях на прехода отначало мислех да ги запаля като се прибера, но размислих и ще ги оставя за градско ходене. За няколко километра на ден са идеални. Обиколката около Сиврия, Човеко и Кременските езера оставих за следващия път.