Мусала и Равни връх.Зима..Март.2013г.

Мусала и отново на Равни връх този път успешно.Март.2013г.

Едното ходене беше до Мусала където всичко беше ОК , а другото беше второ за тази година качване до Белмекен и Равни връх, което беше съпроводено с доста емоции, заради силна снежна буря с ураганен вятър в която попаднах първия ден при качване до хижа Белмекен този петък срещу събота.(да ги таковам метеоролозите) Преди месец когато ходих заради мъглата не можах да направа снимки от върха затова и го повторих това ходене вчера.  Събота и неделя отскочих до връх Мусала.  За последно се наслаждавах на хубави зимни гледки от този връх точно преди две години при първото си полу-зимно ходене през април месец. Първия ден мрачно. Подминах десетина човека нагоре. Един от тях половин час не можах да го стигна. Излезе ми въздуха и все на стотина метра пред мен вървеше. Пустата спортна злоба не ми даваше мира и с триста зора и пяна на устата успях да го стигна. Какво беше учудването ми когато видях, че е на поне стотина години. Оказа се че не е на сто , а *само* на 75 години, което ме поуспокои. Толкова за добрата спортна форма в която мислех че съм. Все пак имам напредък. Преди две години в снега се качих в утъпкан сняг за пет часа, а сега се справих за два часа и половина от асфалта в Боровец до хижата. Пожелах му на дядото да празнува стоте години на любимия му връх и продължих напред. На хижата милион човека. Наистина е задължително предварителното обаждане иначе няма къде да спите. Заслон Еверест и той пълен до откат. Група от 30 и кусур човека от Стара Загора го бяха запазили. Много разнородна група и много разпръснати бяха. Някои нямаха сили и останаха на хижата, други дойдоха доста време след като основната група беше вече тръгнала нагоре към заслона. На другата сутрин естествено съм станал още по тъмно. Стопих вода и хапнах. Към 6 часа вече по светло тръгнах. Времето беше перфектно. Изглежда от заслона също имаше ранобудни, защото докато се качвах по въжето някои вече слизаха. Някои бяха стиснали въжето като за последно и пристъпяха много бавно на заден ход докато слизаха. Нямаше да са такава трагикомична гледка ако си бяха направили труда да сложат по едни котки на краката си. Въпреки ясното време вятърът духаше на моменти изключително силно, така че спирах , изчаквах малко и после продължавах. Горе невероятни гледки и адски студ с вятър. Докато направя двадесетина снимки ми измръзна кутрето, което след седмица странно защо все още ме наболява. Отказах се да ходя към Близнаците, защото ме домързя, а и щеше да се наложи да пътувам с нощен влак, а бях на работа.  Ето ги и снимките:  Втори успешен опит до Белмекен и Равни връх.  Преди месец въпреки, че се качих на върха не можах да видя нищо в мъглата, пък хич не обичам недовършените работи затова пак отидох. Повторението знаем е майка на знанието. Тук метеоролозите ми направиха невероятен к..р капан, който досега не ми бяха правили. Ясно беше че в петък времето няма да е китка, но към тези 30 км/ч вятър трябваше да прибавят в късния следобяд поне още сто километра в час. Вятър който към 18ч ме събаряше и ме караше да пълзя на четири крака докато събирах сняг за топене около хижата, няма как да е 30км/ч. Този път махнах някои неща и раницата ми олекна с поне две кила до 14кг Два кг по-малко си оказаха влияние и стигнах един час по-бързо от предния път. въпреки екшъна в последния километър преди хижата. Лошото започна малко след обяда към един часа . Когато минах гората и излязох на открито заваля сняг и задуха отначало умерен вятър. По едно време взеха да се появяват вихри които завихряха снега и образуваха фунии във въздуха. На няколкостотин метра от хижата видимостта вече беше паднала до нулата от силния сняг, вятърът беше ураганен, а шибаната машинка освен че се беше побъркала и не показваше като хората, ами и беше и вързана на възел за раницата . Не можах да я развържа, за да я прибера под якето. Калъфът стана на висулка, а възата от джипиеса преминава през него и тъй като не мога да отвържа възата и да го махна не виждах почти нищо. Досега съм попадал на лошо време, мъгла, вятър, сняг, но винаги всичко е било поносимо и не с такава сила каквато беше този ден. Може да се каже, че това беше първата ми истинска снежна буря в която попадам. Никога не бях виждал и такъв пренос на сняг от вятъра. Докато спирах да си поема въздух снегът буквално ме затрупваше. Бях се скапал от газенето и лутането наоколо и спирах често за почивка. За двадесет вдишвания и издишвания снегът от коленете ме затрупваше до чатала. Ако в такова време човек поседне да си почине в място с подобен релеф и в такава снежна виелица гарантирано за около 5 минути ще е затрупан. В такива моменти освен глупостта(да вържеш на възел гпс-ът отвън на раницата като прекараш възата така че да не можеш да го извадиш от калъфа) и калпавата екипировка напомня за себе си. Бандитската маска когато вървя по нагорнище я дърпам под брадичката си ,за да не може дъхът ми да замъглява скиорската маска. Само че по- едно време устата и носът ми станаха безчувствени от студа и се наложи да ги покрия. Естествено малко след това ски маската стана неизползваема. Гадничко е в снежна виелица да си без тази пластмаса на очите. Не че с нея виждаш нещо, но поне не ти набива сняг в очите. Повтарях си за успокоение, че щом вятърът духа в лицето ми и се изкачвам леко надясно значи поддържам вярната посока. Друг е въпросът, че не знаех кое е правилното дясно и се въртях като пумпал. Пълен шаш беше и взеха разни мрачни мисли да ми минават в главата. Духането и търкането на прозрачния пластмасов калъф на гпс-ът ми позволяваше единствено да видя че съм на стотина метра от хижата, но тъй като го правех спрял на място и с гръб към посоката на движение вярната посока ми се губеше, а и шибаното триъгълниче май беше зацепило на едно и също място и все там си стоеше. По едно време наклонът стана толкова голям, че се свлякох десетина метра обратно надолу в дълбокия сняг. Минах малко вляво където изкачването се ядваше и си дръннах главата в хижата Оказа се, че съм издрапал право нагоре към хижата и затова е било толкова стръмно. Трябвало е да мина на стотина метра по вляво където е пътеката и наклонът е по-малък. В хижата има оставена отворена стая на първия етаж. Имаше и дърва с няколко чамови разпалки, но използвах и всичката тоалетна хартия . Без нея нямаше да е възможно да запаля печката. Така че си носете повечко като ходите зимата по хижите. Може и 50 грама нафта, някоя гумена лентичка и т.н. Без хартията трябваше да се бия по гъза за да не дрискам в следващите дни, но бях мокър и нямаше начин. Излизах десетина пъти за сняг и няколко пъти за дърва които са на купчина пред хижата. Тъй като всичко съхнеше реших, че огромния дъждобран който носех който носех е добра идея. Първо излязох без него , но се върнах целия в сняг който се стопи по мен и ме намокри. Много глупава идея беше ползването на дъждобрана в такъв ураганен вятър. Още като излязох вятърът го запретна и единствено здраво стегнатата качулка го задържа да не отлети. Само че площта на дъждобрана на Ташев дето покрива и раницата е голяма, а вятъра беше си таковал мамата и само дето не ми откачи главата. Събори ме на земята и тъй като въпреки усилията не можах да го махна от главата си се върнах на четири крака до вратата . Ако се гледах отстрани щях да се спукам от смях....все едно участвах в *пълна лудница* Не успях ни дърво ни сняг да взема. Третото излизане вече беше в пълна екипировка с якето стегнато отвсякъде, ски маската която позабърсах и пикела със стегнат темляк, за да мога да вадя дърва от купчината защото бяха замръзнали едно за друго. Мислех си че няма как да стане по-нереално и откачено, но за пореден път се лъжех. Силните емоции не бяха свършили. Беше доста късно станало, но заради вятъра който искаше да гътне хижата не можех да се отпусна и да заспя. По едно време към полунощ тъкмо взех да се унасям и вратата навън се отвори от вятъра. Станах и я затворих. Лягам , но след 5 минути пак се отваря. Викам си че едва ли някой ще тръгне в полунощ в тази страховита буря и ставам с намерение да врътна ключа който е отвътре на вратата. Посягам към дръжката на вратата и в този момент от тъмното навън един заскрежен звяр с големи зъби и светещи очи(очевидно от светлината на челника) се хвърли отгоре ми. Толкова беше нереално, че в първия момент не повярвах на случващото се. Нямах време даже да се уплаша. Чак когато се стовари с цялата си тежест отгоре ми го разпознах и добре че мислех бързо защото както споменах по-рано, тоалетната хартия беше свършила. Беше хижарското бау-бау което обича да си играе като се бухва отгоре ви. Зад него след няколко минути изскочи и хижарят. Как беше успял да стигне в такова време не знам. В събота очаквал хора от спортната база и дошъл да приготви това онова. Не вярвам някой друг хижар да тръгне в такова време, така че ако има класация за най-корав хижар този на Белмекен със сигурност взема челната позиция. Заспах късно и се поуспах малко. Станах около седем часа. Сутринта хапнах набързо и тръгнах към Равни връх леко притеснен заради онова улейче което го дават, че при определени условия макар и рядко падат лавини. Какви *по-добри* условия за лавини от снежна буря със силен вятър и с голям пренос на сняг. Имаше дълбок пресен сняг в него и малки козирки. Минах го на тагадък с разкопчана раница и малко отстрани където беше по-стръмно но снегът беше издухан. Все пак към края нямаше как да не стъпя в дълбокия и мек сняг който беше натрупал върху замръзнала основа отдолу. Горе вятърът духаше с неотслабена сила въпреки ясното и слънчево време. Правенето на снимки беше трудно защото с маската трудно различавах нещо на екрана, а и вятъра заглушаваше звукът който издава апарата когато е на фокус и затова само насочвах сапунерката във всички посоки и натисках копчето пък каквото стане. За пръв път виждах зимна Рила от това място и усещането беше невероятно. Ако го нямаше вятърът бях решил да се пробвам по онова отвесно ръбче с въже дето е насреща под Сивричал. Като го гледах нямаше да имам проблем да се кача, друг е въпросът ,че сигурно щеше да ме хване страх и нямаше да мога да слеза и тогава ща не ща трябваше да продължа за Заврачица. Добре че духаше много силен вятър и имах извинителна причина да не продължа. Мислех си като се прибера долу да ида и на връх Белмекен, но лявото ми стъпало сдаде багажа и в крайна сметка го оставих това ходене за друг път. Ето и малко снимки като от петъка естествено няма: