Р.м.-.Македония-Рибни-Р.м-Дългия рид-.Август.2011г.

Рилски манастир-х.Македония-х.Рибни ез-Рилски манастир-Дългия рид-вр Мальовица- х.Рилски ез.-Урдини ез.

След Пирин бях решил да почивам поне седмица, но като гледах прогнозите за времето се отказах и избързах малко. В събота вечер хванах нощния влак, после от София до Дупница, после до град Рила и най накрая до Рилския манастир. 13 часа път който ме скапа. Във влака този път нямаше странни екземпляри. Заради прогнозата реших да спестя един ден и да не спя на манастира. Слязох на Бричебор към 13:30. Върви се само по *магистралата*. Има разни черни пътища и един с асфалт които свъртат в страни, но вие си продължавате по този с камъните. Покрай реката какво да видя. Содом и Гомор. Ядене(наденици,кюфтаци), пиене(бира,ракия), огньове, музика, коли и палатки. Това на километри нагоре. Няма смисъл да питате за пътя. Никой не знае. В най горната част имаше и нудисти. Слава Богу мярнах само *мацката*, но все пак гледката ме държа буден до късно през нощта, а после имах и леки кошмари. Сто кила са си сто кила. След един мост който го има на снимките се вижда вдясно малка табелка с името на хижата. Пътят е тревист. Веднага следва една пътека по която се чудиш дали някой глиган няма да изкочи срещу теб. Стръмничка си е . После пак се излиза на път по който може да мине и трабанче. Не ми се издава тайната, за да не ми ги изядете, но това е пътят с най- вкусните горски малини. Ям си аз малините и на всяка хапка свиря със свирката. Викам си че щом има малини ще има и мечки, а гората си е гъста. Внимавайте като ядете малини да не се хлъзнете в река Радовичка, че има по края едни туфи трева на които ако стъпите и ще се озовете на двеста метра надолу. Бях се зарекъл ако пътувам с влаковете и автобусите толкова дълго и през ноща, да не тръгвам веднага, а да преспивам. Това си го имам като обица на ухото от собствен опит, ама реших че колко са няколко часа и разбира се сбърках. От 5-те дена ходене това беше най разкапващото от всички. Идеше ми да се тръшна на земята и да не мръдна. Краката и дишането ми бяха наред, но имаше една обща умора от която ми се затваряха очите. Малко преди билото пътеката я загубих, но това да не плаши. Има едни метални стълбове със срязани жици. Няма значение откъде ще минете, но накрая да сте при най горния стълб. Там се събират пътеките. Завивате наляво. Има и една стрелка на следващия или по-следващия стълб която показва пътеката малко вдясно от стълба. Не ви препоръчвам да вървите по нея. Не стига че е трудно различима,наклонена, но и има едни туфи трева които скриват дупки по метър и направо щях да си строша краката. След 300 метра не издържах и слязох до каменния път по-долу. Губите малко височина но поне ще стигнете със здрави глезени. На хижата имаше няколко човека. Хижарят е свестен. Отказах му ракията , но динята която почерпи изядох. Изпих и редовната биа. Биа защото ми беше пресъхнала устата като влязох и я поръчвах и не можах да кажа *Р*. Спане, ставане по тъмно и тръгване по светло към х.Рибни езера. Един от присъстващите беше изглежда замотан от вечерта защото беше тръгнал да пои коня още на разсъмване. Животното се беше замотало около стълба и човекът отиде да викне хижаря да го освобождава. Дано да са го развързали. Отначало докато превключа ми е доста трудно и спирам на по двадесет метра за глътка въздух. В началото има и редовните миражи. Виждаш най-горната част на върха, но като стигнеш до там и нагоре се открива още толкова и така няколко пъти. Това беше и най ветровитото ми ходене. Около 99% от пътя бях с якето, а около 50% бях и с качулката здраво пристегната, за да не ми отнесе шапката вятъра. От този преход разбрах къде се еб.... таковат ветровете. Свалих якето за 20 минути по един баир и носа ми текна като чешма. Вижда се на огромно разстояние. Слънцето рано сутринта свети така, че на снимките все едно съм снимал някой бурен океан . Една бяла пелена като мъгла се стеле отдолу, а отгоре върховете са като гребените на вълните. Прехода е лек. Опасявах се от прочетеното че това нагоре и надолу като кардиограма ще ме умори и ще ми скапе шенкелите, но в сравнение с предния ден бях като кукуряк. Не разбрах нито къде е гроба на кадията нито кой връх кой е с малки изключения. На последния Павлев връх където са въжетата вятърът само дето не ме издуха. Беше си направо ураганен. Кой обаче се е опитал да ги зазида в скалата тези въжета не знам. За лятото не са толкова необходими, а за зимата на никой няма да му вършат работа защото буквално опират в камъните. Представях си как ще е зимата като всичко е затрупано със сняг и направо ми настръхваха косите от тези стръмни склонове. Направо си е маршрут за самоубийци зимата. Малко след Зъбците видях един заспал/умрял човек. Покашлях и ударих няколко пъти щеките още отдалеч, за да не го стресна, ама той не се събуди. Ококори очи чак като се приближих. Отдъхнах си че няма да пиша обяснения в родната милиция и продължих напред. Като слязох от Павлев връх вятърът вече беше изчезнал яко дим. На хижата снимах едно малко конче което колкото и да се дърпах все си навираше муцунката по джобовете ми. Вечерта зверски студ. Спах с пет одеала, вълнената блуза, вълнените чорапи и вълнената шапка. Бях в дървено бунгало. На другата сутрин тръгнах за Рилския манастир през Смрадливото езеро. Трябва да не съм бил в ред да си избера такъв маршрут. След езерото един клек с дебелина на крака ми. Има изрязан нещо като тунел. Слиза се само надолу и щеките само ми се пречкаха. На няколко пъти ги хвърлих надолу, за да са ми свободни ръцете. На Смрадливото езеро трябва да прекосите стената. Пътеката е от другата страна. Маркировката никаква я няма, но пътеката е една и щом Аз не се обърках и Вие ще се справите. Черен път и асфалт които слизат все надолу. От това шляпане по надолнището ходилата ми накрая туптяха от болка. Гаден маршрут по който няма какво да видите, а малините са прашясали от минаващите коли, но пък трябваше някак да ида до следващата отправна точка. За Кирилова поляна какво да кажа. Изглежда хората го имат това място за някакъв кенеф или сметище защото това видях там. Една хубава каменна чешма осеяна с боклуци, кофите преливат ,а край тях купчини. Най-отвратителното беше край пътя където направо бяха мятали торбите с боклуци и всякакви недоизядени гадости се бяха пръснали наоколо. Изглежда за нашево брата почивка сред природата означава да отидеш на някое красиво място и да го освиниш. Стопът не ми вървеше първо защото минаха само 3 коли, а и защото не съм вдигал ръка. Викам си някой ако има мерак ще спре, ако не здраве да е. Аз като се гледам в огледалото за нищо на света не бих си спрял. На челото ми е изписано *издирва се*. В манастира попа пак със старите номера. Играе си с телефона и няма работа, но ще регистрира чак в 14 часа. Отивам в 14 часа след едно царско ядене с паниран свински език, салата, пържени картофки и бира и попа разбира се го няма. Идва чак след час на това което е написано на вратата. Чудел съм се защо все го прави този номер. Минавал съм няколко пъти оттам и два пъти не го изтърпях и ходих на Зодиак който преди беше единственото най- близко работещо място. Сега работи и хотел Царев връх. Взех стая в новата част. Има си бойлер. Един от пожарникарите ми обясни къде точно завива пътеката като мина през строежа. Веднага след камъните вдясно. То има една синя голяма стрелка на която надписа е полуизтрит, но си пише летен път. Тръгвам на другата сутрин подкрепен от две мекици и малко шоколадче от 30 грама. Двете кучета от манастира тръгнаха с мен. С дишането и краката съм ок. В смисъл спирам на всеки 20-30 метра в началото, но след няколко вдишвания съм като нов и давам нагоре с пълна газ. Забелязах че каракачанката е доста плашлива и често се обръща да ме види къде точно съм. Отначало пътеката е в гората . Там щеките могат да се ползват, но по-нагоре от високите треви само ме изкарваха извън нерви като се заплитаха . Пътеката се прехвърля по западната част на рида. Върви по средата му. Това до половината. После пътеката минава между Дългия рид и този съседния на него като се изкачва на серпентини нагоре между двата рида. Тук там има маркировка. По средата на пътя има и ручейче откъдето може да си сипете вода. Горе стигнах ни жив ни умрял. Оттам продължих до връх Мальовица, за да видя за колко време ще стигна че никъде го няма това дадено като време, а и Аз бях давал едни акъли за колко време може да се стигне. До билото се стига за 3:15ч със средно темпо без да почивам а оттам до върха за още 35 минути. На билото стоях 5 минути. Общо до върха си е 4 часа. Както споменах спирал съм само за да си поема въздух може би около 50 пъти, но за кратко време. Да не забравя за плашливата каракачанка. Беше се излегнала на пътеката и като се опитах да я прескоча само дето не ме изяде. След като ми обясни на кучешки че много я е страх и затова лае се разбрахме да не я приближавам на повече от метър и да не я пипам. Бях тръгнал вече към Мальовица когато кучетата залаяха по един турист който идваше по билото. Човекът се спря, а песовете настървени. Извиках им няколко пъти разчитайки че след няколко прекарани часове заедно ще ме послушат, ама те май бяха гладни и бяха решили да закусят с него Обръщах се няколко пъти да видя какво става. Викам си че по това надолнище слизам само ако го натиснат в което обаче се съмнявах че ще стане защото бяха добри кучета. След малко дойдоха и тримата. Заприказвахме се и стана ясно че е колега от форума. Бях си забравил ника и помнех само първата буква(буквите са произволно избрани и добре че е браузарът да ме помни), но човека се сети кой съм. Направихме си по снимка, поговорихме за маршрутите и хижите на които ще ходим. Аз обърках Венетица със Заврачица, но пък познах за времето като споменах че ще ни намокри след обяда. Опитът ми показва че ако човек е стимулиран по подходящ начин може да направи и доскоро невъзможни неща. На мен стимула ми беше един облак който бавно потъмняваше. Само дето не тичах към хижа Рилски езера. Малко преди Вазов връх ме запука и дъжд и град. Не бяха силни, но на мен малко ми трябва заради слабите ангели. Изхитрих се и подсякох Вазов връх и така излязох на едно ниво с камбаните на Раздела. Тъкмо ги стигам и като трясна един гръм само дето не залегнах . Метнах щеките настрани и изкарах акъла на други две кучета. И двете ме гледаха стреснато. Едното даже извъртя невярващо главата си на 45 градуса и видях как му се ококориха очите за да ме огледа по-добре. Бях със синия дъждобран който покрива и раницата и с качулката и като тресна над главата ми без да искам метнах щеките. Кой каза че не може да се тича по такова надолнище каквото е от Раздела до хотела. Отдолу ордите въпреки гръмотевиците напират да разглеждат езерата. Някой по някое време ме пита дежурният вече идиотски въпрос какво имало нагоре. Викам им има езера. Колко са питат пак те. Не знам им казвам Аз. Не ги броих защото бягах толкова бързо че нямаше време да се занимавам със събиране и изваждане. Стигам хотела и сядам на бира наливно. Аз през целия си живот не съм близвал алкохол, а покрай тези хижи май ще се алкохолизирам, но традицията си е традиция. За около 2 часа и 50 минути бях дошъл от върха. На другата сутрин правя разни сметки, но без кръчмаря. Бях решил да се спусна към Урдините езера. Минах през старата хижа и по зимната се качих на Зелени рид. Оттам се спуснах надолу, ама донякъде. Това дето го мислех да ида около самите езера и да сляза до Дупница за да хвана автобус за София и после влака нямаше как да стане. Трябваше да се прибирам затова ща не ща хукнах обратно и с триста зора и стоп чак на средата на асфалта към Сапарева баня успях да стигна на косъм за разните връзки с автобуси и влакове. Това е че взе да гърми и може да ми стопи компютъра.  СНИМКИ: В Пикасата  https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/wentsK?authuser=0&feat=directlink