Карлово-връх Ботев-Калофер.Октомври.2011г.

Карлово-връх Ботев-Калофер.Октомври.2011г.

Карлово-връх Ботев-Калофер Най-накрая дойде и редът на Стара планина. След прекрасните гледки ме е малко яд, че я пренебрегвах досега. Въпреки, че снимам със сапунерка направих снимки които не бях правил досега. Просто планината ми направи подарък по случай запознанството ни. По време на ходенето нямаше сърцераздирателни моменти. Всичко беше спокойно. Разбира се изненади не липсваха, но те се дължаха на това че не съм в час. С триста зора успях да изкрънкам един ден и така в петък сутринта хванах влака за Тулово и после за Карлово. Различното в ходенето ми до гарата в Стара Загора беше, че този път влака не е посреднощ или рано сутринта, така че не отидох пеша , а си хванах автобуса. От тук се получи и първата леко неприятна изненада. Тези 40 минути ходене до гарата бяха нещо като проба на обувки, раница и т.н. Като слязох в Карлово още след първите няколкостотин метра разбрах, че ще го ям големия. По-точно разбрах, че твърдите високопланински обувки не са за асфалт. Докато прекося града в посока ВЕЦ-а ходилата ме заболяха на места които досега не са ме боляли никога. Ако сте видели някой с раница да върви все едно марширува на място, това съм бил Аз. Ей това карловци сте голяма работа. Докато вървях нагоре ми пожелаваха приятно прекарване и лек път. Почувствах се много приятно. Гледай какви хора имало. Намерих пътеката между дворовете на къщите и вперьод. Там където се влиза в парка обаче някакви гаменчета са изпочупили всички табла. Другият вариант е да са решили да им сменят дебелите дървени колове, които в основата си изглеждаха леко изгнили, но едва ли е това, защото не си бяха направили труда да свалят таблата. Продължих нагоре покрай реката. Гора и дървета без край. За пръв път вървях по пътека, която не се виждаше добре от нападалите листа. Стъпваш и не знаеш какво има отдолу. Стигнах първата хижа. Хижа Хубавец. Малко преди това видях възрастен мъж, жена и един силно мургав младеж които събираха дърва. Изглежда това бяха хижарите. Питаха ме дали съм направо за Васил Левски, защото виждате ли в тяхната хижа нямало нищо. Това ми приличаше на подканяне да продължавам нагоре и да не им нарушавам спокойствието. Какво значи няма нищо. Те сигурно пасат трева и спят на пода. Успокоих ги, че съм за Левски и продължих нагоре. След хижа Балкански рози видях няколко мечи тортички пълни със семена на нещо което са яли. Голямото свирене и удряне на щеките започна. Скоро ще ми трябват нови щеки, защото старите са пред счупване.  Около хижа Васил Левски има съвсем малко сняг и един полу-разтопен снежен човек. Има и куче на което страшно много му се играе и тича. След като го изтърваха нямаше хващане. Докато подскачаше около мен успя да ме одере. Тук за пръв път разбрах какъв кеф е човек да си носи примус . Направих си *три в едно* с много захар и след студа който набрах(ходих по тениска) това беше най-хубавото нещо което съм пил. Ако някой не знае в хижата вече има и чисто нови вътрешни тоалетни на етажа. На другата сутрин тръгнах към 7 часа. В гората става светло към 7:30, така че пак се порадвах на лъча на челника който поваляше дърветата и разчистваше пътеката След гората тръгнах по зимната. Имаше преди това разни табели със зелено за върха, но карах по картата на джи пи ес-а. Малко след като почна големия баир реших да се правя на тарикат и да мина по-напряко. След като разбрах какво съм направил пък почна голямото псуване. Оказа се, че съм минал по ъглополовящата между двете сини маркировки, зимната и тази която отива към Петолъчката. Голямо драпане на четири крака падна. Беше толкова стръмно, че бях на крачка от това да се върна и да мина откъдето трябва въпреки че това щеше да отнеме доста време. Мързелът обаче взе връх в спора и продължих. Пътят ми препречи една голяма преспа, която нямаше как да заобиколя, а беше много стръмна. Снегът беше толкова замръзнал, че върхът на щеката се забиваше трудно, а удрях с все сила. Обувките тук компенсираха мъчението на което ме подложиха по асфалта . Все едно не беше замръзнал сняг, а някаква шкурка. Така добре зацепваха подметките. Така ми спестиха ваденето на котките. Представиха се страхотно при катерене и слизане. Най-накрая излязох на коловете които отиват към билото и връх Жълтец. Предполагам, че е Жълтец. За разстояния и върхове не ме търсете. Вятърът горе беше много силен. Хвана ме страх, че ще ми отнесе раницата като я оставих, за да пия вода. Колът до който спрях издаваше звуци все едно някой духаше в гърлото на бутилка. Всички сте чували този специфичен звук. Снегът от тук до Ботев беше от хич го няма до една-две педи като двете педи бяха най често срещани. На няколко места имаше навявания по около метър. Вятъра обаче беше толкова студен, че не потъвах и милиметър. Трябва да е било доста студено защото като си стиснах носа за поредната доза сополи ноздрата ми не се отвори, а залепна за кратко. Слънцето печеше здраво, но има една приказка че на такова слънце магаретата мрат. Веднага си сложих шапката нинджа. Само това оставаше, да остана без нос. Пристигнах в заслона в 11:00 . Мислех, че съм вървял доста повече. Нямам навика да гледам колко е часа и мислех, че вече е след обяд. Заслонът работи. Вече има вода в кухнята и на чешмата в тоалетната. Пие се и от двете места. Даже и хижарят да е слязъл до хижа Рай където ходи чат пат през седмицата столовата и спалните помещения остават отключени. Има печка и дърва. Повече не ви трябва. Дори и да го няма което е малко вероятно един телефон и до няколко часа ще се качи. Стоях няколко минути в заслона и после без раницата тръгнах нагоре. Липсваше обаче онова чувство на безтегловност което усещах като свалях раницата. Онова изтощително катерене преди това ми беше изпило силиците. Горе на върха кеф. Гледките на морето от облаци под мен и прекрасната видимост над тях бяха като мехлем за болката в тялото. Над облаците поне на стотина километра се виждаше някаква висока планина. Не я знам коя беше. Направих много хубави снимки със сапунката. От заслона снимах и залеза. Спас и Нели. Такъв залез досега не бях виждал. Гледка която повечето хора които стоят по къщите си няма да видят никога. Сутринта половин час преди да съмне пак се качих на върха и тръгнах по Тарзановата пътека към хижа Рай и Калофер. Едно важно уточнение за тези които ползват гпс картата и ще ходят тези дни. Машинката те води от върха първоначално по едни стари бетонни колове. Не тръгвайте по тях отначало, а тръгнете по едни железни колове които са на няколкостотин метра в западна посока. Причината е ,че там където те води гпс-а има фирнован сняг на който може да се хлъзнете ако ви мързи да го заобиколите, а и се губи време да заобикаляте снега и да слизате в улея. Това е необходимо само в началото. После може да минете по другата пътека. Предполагам тази с железните колове е някаква зимна пътека. Събира се със зелената пътека там където тя става много стръмна. Няма нужда чак до там да ходите по стълбовете. Може да минете на зелената пътека още в началото малко след като тя излезе от улея под връх Ботев. По Тарзановата пътека има няколко малки преспи сняг които не са никакъв проблем. След хижа Рай има няколко чешми. Следва един черен път който няма нито една маркировка. Срещнах и дежурното стадо овце без овчар , но с три каракачанки. Не бяха от сой така че успях да ги разгоня само с поглед Излязох на асфалта и веднага ми спря колега който е спал предната вечер на върха. Закара ме в Калофер. След пет минути ходене към центъра и мястото за автобуси до мен спря кола с други двама колеги туристи и то представете си градски. В разговора им споменах че до тук ме е докарал човек който е спал на върха. Оказа че те са другите двама човека от тримата които са спали на върха. И това ако не е случайност и късмет. От тримата човека които са били на върха при метеоролога единият да ме закара до Калофер, а другите двама да ме вземат докато се шматкам по улиците в търсене на нещо като автогара, а на всичкото отгоре и да са от Стара Загора. Споменаха че трябва да пусна тото. Това е общо взето.  Ето ги и снимките.   https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/EYEKLH?authuser=0&feat=directlink