Шест дни през зимата в.Рила.Декември.2011г.

Шест дни през зимата в Рила.Декември.2011г.

Близо два месеца се чудех къде да оползотворя последните 4 дена от отпуската. Как да го направя вече беше ясно. След дълго умуване реших, че ще е в Рила. Хем ми беше първата, хем я познавах най-добре, макар и лятно. Крайният маршрут беше Боровец-Мусала-Грънчар-Рибни езера-Рилски манастир-Иван Вазов-Бистрица(Самораново). На половината места съм ходил лятото. Докато проучвах кое, как и откъде се минава един от колегите тук изяви желание да дойде и той. Добре ви е познат . Казва се Христо, а фамилията му е Туристо Ходенето сам ме устройва повече, защото сам си определям ритъма, но сега през зимата си е друга бира. Разбрахме се за неделя сутринта след Бъдни вечер. За трети път се убеждавам, ама не ми увира тиквата, че нощното пътуване с влак съчетано с безсънна нощ и последващо дълго ходене е едно много гадно нещо, което трябва да спра да практикувам. Един приятел на Христо ни закара до Боровец. Сложихме снегоходките главно, за да не ни тежат и поехали. Кой да предположи, че снегоходките трябвало да са отключени и с махнати предпазители на шиповете отдолу. До края на шестте дена паднах стотина пъти, но няма да описвам всеки случай , а само няколкото по *интересни*. Затъването почна от последната писта. На езерото до хижата си сипах вода след дълго ровене в снега и кишата под него. Замръзнаха ми пръстите докато напълня шишетата. Падна и мъгла и от голямата влажност скрежасахме целите. На заслона в който естествено не можеше да се влезе срещнахме някакви сърби. Един от тях ни честити празника, но не се сещам как беше на сръбски. Там реших да си сваля снегоходките. Христо си ги остави. Това беше и първия урок по скално катерене със снегоходки. Вече се бях доволно скапал от газене, а и раницата ми тежеше като воденичен камък. Докато се провирах между две въжета(тук там са едно над друго) снегоходките и щеките ми се закачиха на горното. От дърпането стана още по-лошо. Щеките бяха свити, но не бяха стегнати добре и като се закачиха за пеперудките просто се разпънаха. Оказах се заклещен между двете въжета. Наложи се да сваля раницата, защото всичките ми опити да се измъкна претърпяха провал. Голям зор видях докато отново го метна на гърба си този воденичен камък. Христо чакаше горе и сигурно се чудеше дали ще успея преди да се мръкне. Махвам му че съм добре и със триста зора и още толкова почивки най-сетне се качвам на връо. Ето няколко снимки на Христо дето ме е снимал докато се мъча да стоя прав и да не падна за пореден път.:) На другата сутрин метереологът ни *успокоява* , че за съжаление времето не е с нас. Вятър и мъгла. Видео: https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/6#5843221127543054530 Освен няколко снимки от върха и кратко видео първите два дни нямам други снимки. Повече снимки за първите два дни от Христо. От време на време мъглата се разсейваше , но Аз бях зает да внимавам да не се пребия така че не снимах. Опаковахме се с полари, якета, бандитски шапки и ски очила и тръгнахме. Първата ми работа като спастря някоя жълтица ще е да си купя очила с вентилаторчета. Много скъпи , но без очила окьорвяваш от белотата и не виждаш къде стъпваш. Ски очилата ми се запотиха, така че ги свалих. Имаше няколко фактора които застрашаваха целостта на скъпоценната ми кожа. Вятъра, мъглата, тежката раница, липсата ма маска и ....Христо Досега бях разбрал, че със снегоходки може да се катерят скали(въжето към Мусала), а сега видях че може и да се ходи по отвесни склонове покрити със сняг. Добре че заради мъглата не виждах къде свършват пропастите. Снегът по най-високата част на върховете е малко и не може да си направиш стъпка. Като стъпех и се хлъзгах. Колегата също тупна два три пъти. Моите падания бяха колкото неговите , но умножени по десет. На по-стръмните места човек внимава много повече , но пък там и едно подхлъзване е достатъчно. Тук на едно много тясно ръбче направих и най-доброто си падане заради снегоходките. Спънах се и цялата тежест падна на една от снегоходките като вкара и заклещи обувката заедно със заключалката в предната дупка на това дяволско устройство. След като се успокоих, че не се рея в свободен полет надолу към нищото , а съм седнал по гъз се заех да оправя проблема. Голямо натискане и псуване падна докато се мъчех да свия обувката и да натикам закопчалката на снегоходката обратно. Успях, ама ръбчето беше толкова тясно че спокойно можех да спусна и двата си крака отстрани все едно съм яхнал кон. Нямаше начин на такова място да се изправя с този воденичен камък(раница) на гърба. Така че срам не срам , а пък и кой ще ме види (Ицо беше напред) допълзях на малко по-широко място и тогава се изправих. Този ден стреса ми беше в повече. Не познавам пътя и вървя подир Христо стъпка в стъпка. Гледам, че се качва на някаква много стръмна скаличка, а другия кол е в друга посока, но вървя след него защото съм ошашавен и не ми се правят свободни съчинения . Качвам се и първата ми работа е да го питам защо се качихме тук. Заради гледката вика Ицо. Каква гледка в тоя мъгел, а и как се слиза от тук с тия снегоходки не ми е ясно, ама като няма избор слизам. По едно време пропастите свършиха и се успокоявам че лошото е минало. Приказката че *нищо не свършва докато наистина не свърши* се оказа отново много вярна. Стигаме Джанка. С тази мъгла и сняг на места до кръста със сигурност човек се загубва ако няма GPS. Снегът е толкова мек, че дори със снегоходките затъваш докато опреш в земята. На едно място се окопавам до кръста и не мога да се измъкна и това при положения че вървя след Христо и главно той прави пъртината. Клековете отдолу са ми хванали едната снегоходка и отпред и отзад. Ровя снега, ама той се свлича и не виждам нищо. Накрая си поех въздух, гмурнах се и успях да счупя клоните с ръце. Всичкото това естествено беше придружено с много цветисти псувни. Тази Джанка ми разказа играта. Накрая бях толкова уморен ,че ми се гадеше и хапнах насила само 3-4 лъжици картофено пюре. Стаята е малка и бързо се стопля. Изсушаваме всичко, слушаме малко радио и заспиваме. На другата сутрин тръгвам успокоен, че поне сме направили пъртина. Да ама тя Джанката и стара продължава и на обратната посока, а там не сме минавали. Пак окопаване. Този ден времето вече беше прекрасно. Вече горе долу бях влязъл във форма и до към деветия час успявах да сменям Христо в правенето на пъртина. Снегът нагоре от една педя до към коляното. Това което ме скапваше, че аха аха да се задържиш и да успееш да направиш крачката и кракът ти чак тогава пропада с едно забавяне. Водата ми свърши, устата ми залепна и взе пак да ми се гади от преумора. На всичкото отгоре бях си докарал от леда и скрежа който пиехме от три дена и някаква бронхопневмония от която кашлях като заклет пушач. Сипах си от дупка в Канарското езеро , но вътре плуваха всякакви гадости. Бактериофобията ми се оказа по-силна от жаждата, така че само я носих тази вода и не я пих. Тука Христо насила ме накара да ям. Прав беше, ама как се яде като само от мисълта за ядене ми се повръщаше. Шоколада дето го изядох имаше вкус на конска фъшкия. Вече по тъмно взехме да се качваме към Йосифица . Тук разбира се поредната *приятна* изненада. Малка няколкометрова отвесна скаличка покрита със сняг. Лятото със сигурност е лесна, но по тъмно, покрита със сняг, без удобни места за хващане и с пропасти от двете страни си е един малък кошмар. Давай със снегоходките вика Христо. Не че ако исках можех да ги сваля. Закопчалките се бяха обледенили и трябваше да ги строша за да ги разкопчея. Вече претръпнал че ще се мре се мятам нагоре и главата ми потъва в снега. Разчитам главно на припълзяването защото снегоходките не ебават да зацепят. Изпълзявам до по-широкото и се изправям. Христо се е качил вече стискайки и неговите и моите щеки. Мислех, че съм поне черна нинджа , но сега автоматично се понижих до зелена такава. Все още не се отпусках, защото бях чел зимния пътеводител, който можеше да е по-подробен и да спомене въпросната скаличка. Започнахме да се спускаме като на места беше доста стръмно. Още на първото по-стръмно място се проснах по гръб. Реших че на такива места слизането ще е по гъз. Снегът беше като някакъв фин течен пясък и беше необходимо само едно две загребвания и човек политаше надолу. Запъвах с ръце и със снегоходки на всеки няколко метра, за да не увличам прекалено много сняг. Като спирах снега продължаваше като някаква течност да се движи около и пред мен. Само се молех да спре и да не се отпъне надолу заедно с мен. На едно място Христо ме предупреждава, че е опасно. Сигурно бях вече претръпнал, защото не видях нищо страшно, но все пак минах много внимателно. После се чудих дали не си прави поредния майтап. Преди това виждайки ме, че не снимам въобще все повтаряше да пестя батериите на фотоапарата. Почти половин денонощие ни отне това ходене. В хижата всичките бутилки замръзнали с изключение на една изпита наполовина и разгазирана кола от най-евтините. Какво ли има вътре, че само тя и ракията не беше замръзнала не ми се мисли. Изпихме я с голям кеф. На другата сутрин Аз продължавам по плана , но на Христо не му се губи деня и тръгва през Бричебор към Рилския манастир. Като си направих една сметка, че предното ходене което го дават седем часа и половина го направихме за единадесет часа и половина то това през Бричебор което го дават 10 часа ще излезе с този отвратителен мек сняг към 15 часа. Уговаряме се да се видим на Рилския манастир и тръгваме. Моето ходене беше  лесно и приятно като следобедна разходка в парка. Този ден си отпочинах и ми дойде апетита. Поръчах в ресторанта до Рилския си нещо което му забравих името, но представляваше една отрупана тава с пържоли, кюфтета, кебапчета, шишчета и навъртени карначета. Не очаквах такава огромна порция. На всичкото отгоре поръчах и шопска салата, картофи със сирене и две бири. Колкото и да се напъвах не можах да го изям. Срам не срам поисках да ми го загънат за вкъщи. После изядох и няколко мекици и изпих три коли. Пордот и половина. Очаквах проблеми с попа който работеше само до 16 часа и регистрацията на Христо който щеше да се появи по тъмно, но всичко мина ок. Не знам какви сметки бях правил, но тъкмо бях си напарил разглобените кокали и Христо ми звъни и казва, че бил на Хрельовата кула. Мъча се да се сетя на колко часа път е това от манастира, ама не мога. Трябваше да ми каже, че е вътре в манастира. Едва 16 часа е и усещам как съм се прецакал с тънките сметки които правих предната вечер. Минали са към 8 часа откакто тръгна. Къде са 15-те които измъдрих предната вечер, но така става като се правя на много хитър. Хубавото е, че успях да си почина добре преди качването към Вазов. Човек трябва да знае докъде му стигат силите и да не се пресилва, но все пак още ме е яд че не минах през Бричебор и ми иде да си изям топките от яд, но естествено няма да го направя. Няколко месеца по късно го направих ходенето през Бричебор. В тази посока към Вазов съм ходил, но само по лятната пътека. Дори и лятото минете по зимната. Гледките които се откриват не си струва да бъдат пропуснати заради малко повече изкачване. Изкачването е доста и ти разказва играта, но този ден бях отпочинал и пълен с енергия от половината прасе което бях изял. Тук отново имаше изненадващ и много *приятен* момент. Изненадващ, защото въпреки че съм минавал по лятната два пъти и половина не се бях замислял как ще е зимата. Има един дълъг няколкостотин метра ръб с козирки към Друшлявица. При една мъгла и вятър по-добре не минавайте по него освен ако не искате да усетите какво е това свободното падане и има ли то почва у нас. При мен неприятния момент беше, че пеперудите на щеките се бяха счупили и голите пръчки се забиваха целите като се опитвах да се подпра и запазя равновесие. Зимата или си носете резервни пеперуди или си вземете свестни щеки. Така че изтръпнах още няколко пъти докато залитах надясно към реката. Малко преди да се стъмни пристигнахме на Вазов. От краткия си престой разбрах, че странните образи които се навъртат там са почитатели на гъбките, но не става дума за гъби с масло на фурна , а за другите. Някак не на място се почувствах и си легнах рано. На другия ден тръгнахме към Самораново към осем часа без да бързаме. Времето беше започнало да се разваля и духаше на моменти доста силно, но слънцето си печеше упорито. Калините.На голям Калин щях да се кача година след това. Този ден нямаше ексцесии, разходката беше приятна, лека и с красиви гледки. Така че този маршрут го препоръчвам на хора които имат страх от високото, но пък искат да видят високата зимна планина. Няма опасни моменти освен ако не решите да изкачвате Черни връх. Видео от района на Черни връх: https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/6#5843222588868992530 Щом стрелката на моя страхомер не мръдна от дъното значи всеки ще се справи. Ако нямате гпс има голяма вероятност да се загубите в гората като слизате надолу. Христо тичаше като на състезание за световната купа и няколко пъти се размазах със снегоходките докато се мъчех да го настигна. Малко преди Самораново ни настигна един джип с хижаря на хижа Отовица. Христо го оставиха в Самораново , а мен в Дупница, така че успях да направя връзките и тази нощ спах вкъщи. Изводите от ходенето ми са следните: Шест дена преходи от сутрин до вечер ми идват нанагорно. Малко си надцених силите и на моменти удоволствието от ходенето и красивите гледки отстъпваше място на изтощението и болката. Вече ще избирам зимни маршрути само след като съм ги минавал лятото, за да няма изненади като например оная скаличка. И последно, но не на последно място ходенето сам го забравете. За предпочитане е разбира се да тръгнете с някой който знае какво прави и тук е момента да му благодаря на Христо за подкрепата. Това е общо взето , а снимките малко по късно след като ги кача. Не са много защото пестих батериите, ама колкото толкова. Снимки  https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/6?authuser=0&feat=directlink  Кратко видео от Мусала- http://vbox7.com/play:2ce8d6f07d  Кратко видео близо до Черни връх- http://vbox7.com/play:06ff7c4b9c