понеделник, 23 септември 2013 г.

Ком-Емине-Юли 2013г- ZCEZBPM


 Ком-Емине-zcezpbm-пътепис-Юли.2013г.
Подготовката ми беше следната:
Две седмици преди тръгването реших, че е време да вляза във форма.
Единият ден 20 минути въртене на колелото без гуми, а на другия ден вдигам един дъмбел за по 15-20 минути.
След две седмици вече ме боляха коленете от въртенето и кръста.
Сутрин като се наведях да си връзвам обувките и ме сецваше кръста, така че последните дни само лежах по гръб и се молех да успея да стигна с тая тежка раница поне до гарата без да се наложи да ходя на чакракчия.
Извадих на принтер чешките карти с маршрута за Ком-Емине, изрязах ги от север и от юг, за да им намаля размера им, прекопирах си на обратната страна на картите профилите на Митака за денивелациите и данните за около тридесет водоизточника, качих си умалени версии на трака на Тито, че в нормалния си вид калпавата ми машинка не може да ги побере.
Трябваха ми няколко дена, за да успея да си ги направя.
Тук колеги от форума помогнаха с акъл.
След като прекопирах профилите на Митака ми остана малко бял лист на гърба на всяка карта, където четейки пътеписите на съфорумците Яница, Тито, Румито.... си преписах по-важните според мен подробности.
Почистването на някои от проблемните участъци и премаркирането им също ни улесниха живота.
Това обаче не ни попречи да забием в онова дере около Дебелец.Smile
И още веднъж благодарности на Митака за това дето се захвана с тази вода, защото без тази тема и координатите на чешмите и ручеите дето са встрани от пътя този преход щеше да е едно голямо изтезание за мен.На този преход и на следващия след две години развих един вид тази негова идея и цъкнах в готов вид всички координати на всички води по Пътеката, последно са около 75 места за водопой. :) . Е, очевидно има някой и друг пропуск встрани от маршрута, но не може всичко да е идеално.
То между другото пак си имаше инквизиция, ама мъките бяха в друга насока, а именно болката в краката, но там вече никой не можеше да помогне.
Все пак бях единствения от тримата, който реално нямаше мазоли.
Леко в задната част на петите, където кожата е като гьон получих нещо като мазол и то последните дни по чакъла иначе кожата ми остана здрава.
Това отдавам главно на три неща.
Първо хубавите стелки взети назаем от зимните ми обувки(Бореал Булнес), второ на миризливите чорапи с плоски шевове от по 30 лева чифта и не на последно място мазането всяка вечер с балсама дето го препоръча тук един съфорумец.
Разбира се друг път не бих взел високи обувки за Ком-Емине.
Тези ръбове отзад при слизане ми причиниха подуване там където е ахилеса и се наложи , заради силната болка малка част от маршрута да го мина с джапанките тъй като сандали не бях взел.
Добре, че им бях зашил на джапанките едни ластици, че поне да не се измъкват от краката.


Денят на отпътуването в посока *този див, див запад* беше в неделя, последния ден на месец юни.

Планът беше да се придвижим максимално близо до началната точка.
Докъде, нямахме и идея.
Всъщност имахме план само за първия ден, но той стана на пух и прах заради бурята, която ни завари на прохода.
Дидо ни чакаше в София с кола, а ние с Гунди(градския) се събрахме на жп гарата.
Гунди(Георги) макар и изключително упорит и инат е аджамия и въпреки, че му пратих списък какво да вземе и какво да не взима беше взел стара и тежка манерка,зарядни за батерии при положение, че имаше алкални батерии и само няколко акумулаторни(защо въобще ги беше взел), дебело половин сантиметър тежко канче, огромен нож който и трапер не би си взел.....и т.н. и т.н......да не забравя и обувките, които беше купил само няколко часа преди тръгване.
Подозирах, че ще има големи проблеми и сега след като всичко свърши все още се чудя как издържа след всичко, което му се струпа на главата.
Докато обсъждахме екипировката Гунди си призна, че има само тениски и не си е взел полар или блуза.
Звъннах на Дидо да потърси в района някакъв магазин от който да купим нещо подходящо.
Сигурен съм, че този полар дето му го купихме на градския вече му е любим след ония зимни дни дето ги преживяхме.
Ето една снимка от влака.
Вижда се, че черните облаци нас чакат, но както казва любимият ми автор от детството: *Няма нищо по-хубаво от лошото време*. 



 


Пристигаме в София, купуваме полара и беж към Петрохан.
Студ, вятър, мъгла и дъжд.
Бивакът се отлага.
Тръгваме да търсим хижа Петрохан.
Пише на табела със стрелка, че е на 500 метра.
Лъжат както установихме, ама чак на другия ден.
Обикаляме в дъжда и нищо не намираме.
На машинката си нямам никаква карта в този район. Тогава все още нямаше планинарска карта в източните и западните части на Стара планина..
Дидо има офроуд карта , но работи с машинката едва от няколко дена и той не я открива.
Ми сега?
Взимаме гениалното решение, че щом не може да намерим хижа Петрохан трябва да търсим хижа Ком.
Връщаме се на прохода и капанчето,където си поръчвам три кюфтака с гарнитура, които ми струват 9 лева.
Жената не е сигурна в коя посока е хижа Ком.
Мисля да се обаждам на помагачите, но то ще е голяма излагация още да не сме почнали прехода и да се загубим, така че този вариант го отписвам.
Става прекалено студено.
При едно спиране зъбите ми затракаха като кастанети от студа.
Вятъра беше силен и охлаждаше бързо. 


 



Градският не можеше да натисне копчето на сапунерката да ми направи снимка.
Казват, че денят се познава от сутринта и приказката се оказа вярна.
Две трети от прехода краката ни не изсъхнаха.
Дори в слънчевите дни земята беше подгизнала и обувките ни джвакаха.
Според Гунди този ден сме били влезли в г@за на Дявола.Smile
Все пак Дидо се оправи с картата и успешно пристигнахме.
За пръв път не си вземам ръкавици като ходя лятото на планина и съжалявах много.
Изсушихме дрехите, но обувките останаха мокри.
 



Инфо за водата може да видите в другия ми пътепис от 2015 г. Има файл със всички водоизточници по маршрута и някои разяснения които са важни.   http://zcezbpm.blogspot.bg/2015_07_01_archive.html



1-ви ден.
01.07.2013г.
Хижа Ком-връх Ком-гара Лакатник.
 

Сутринта ставаме към 4:30часа.
Две три хапки суджук и малко акациев мед и съм готов.
Докато се набутаме обаче и стана 5:10ч.
За час и половина стигнахме някъде под върха като за разлика от каръците по морето успяхме да посрещнем хипарския празник.
Слънчевите лъчи успяха да пробият и гледката беше невероятна.
Жалко, че бях със сапунерка, но дори и с нея се вижда какво е било.
 




 






Горе вятърът беше на много силни пориви на моменти и градският се произнесе компетентно, че ако не е бил паметника на Вазов за който да се държим, сме щели да бъдем ответи. 


 

Не стояхме много, защото пръстите ни пак взеха да ни наболяват от студа и беж надолу.
Взехме си камъчета .
Аз две, а градския десетина за всеки роднина да имало.
Да помъкнеш цяла торба камъни....Smile
Краката на всички ни джвакаха.
Едно стадо коне реши да ни стресне и в галоп се насочи към нас.
Панически изтичахме във високата, трева където съвсем се измокрихме.
 



 




 





Долу на Петрохан хапнах първата си в живота шкембе чорба.


Ставаше за ядене, но чак на Върбишкия проход разбрах какво е хубава шкембе чорба.
На Петроханския просто не си струваше парите.
Вече имах трак който бях направил ръчно по трака на Тито и по който вървях макар и да нямах кой знае колко ориентири, просто една линия на бял фон, така излизаше на гпс-а .
Дидо не успях да го убедя докрая, че като се върви по терена е най-добре да направи картата по посоката на ходене, а не по севера.
Затова и понякога искаше да тръгнем в грешна посокаSmile, но по-голямата част с търсенето на пътеки и пътечки я свърши той по време на прехода, така че му прощаваме твърдоглавието и споровете за посоката в някои спорни моменти. Реално когато бяхме на различно мнение за посоката винаги на сто процента бъркаше и нямаше позната нито една посока. :)
От голямата чешма дето е на няколкостотин метра от прохода се отделя в посока гората пътеката за хижа Петрохан.
Над хижа Петрохан имаше реки от вода по пътя.
Някой спомена, че е трябвало да си вземем плавници.
 


 






До Пробойница ръба на обувките ме натискаше по Ахилеса ми вече не се търпеше.
Хижарят го нямаше, но малката Сара дето я гледахме на снимките от миналата година вече е пораснала.
Уж лае, ама като приближихме и замаха радостно с опашка.
Една сюрия котенца и малки кученца се заиграха с раницата ми.
Усетиха изглежда суджуците вътре.
Топихме си краката в реката до хижата.
Много помага студената вода на подбитите ходила.
Правете го при всеки удобен случай.
 


 

Ахилесът обаче беше друга работа.
Тук беше момента в който трябваше да си обуя сандалите.
Да ги обуя, ама като не ги взех, а не ги взех, защото тежаха, а и не бях ходил достатъчно с тях по такива места, че да им имам доверие.
Затова се наложи да взема радикално решения.
Обух си джапанките и изкарах почти до гара Лакатник с тях въпреки чакъла след Пробойница.
Бях им зашил една широка ластика, за да не падат от краката.
От време на време надавах кански викове и изкарвах акъла на колегите си , когато някое остро камъче влезеше вътре или когато настъпех някой по-остър камък.
Най-опасния момент който щеше да ми прекрати прехода беше при ония съкращавания на завоите към Губислав или там някъде беше.
Настъпих нещо.
Отръсках си крака, а то не пада.
Свалям джапанката и гледам клонка с няколко сантиметрови шипове един от които е пробил подметката и стърчи цял сантиметър.
Не мога да се начудя още как дори не успя да ме убоде този кол дето стърчеше.
Изводът е да не ходите с джапанки в тръните, освен ако не сте залепили по един метален лист отдолу на всяка една от тях.
По пътя заснех този красавец.
 


 

В заведението с басейна дето е на около 2 км от гарата пихме по бира(тоник,сок).
Толкова е долу от пътя в ниското, че едвам не го пропуснахме това заведение.
Бяхме се уморили и всичко ни болеше, мен най-вече ахилеса.
Гунди заявява, че ако на гарата има някоя по-култивирана пейка ляга и умира там.
Това описание на пейката ни кара да избухнем в смях.
По нататък срещаме хижаря на Пробойница, който беше ходил за хляб.
Гунди беше първата жертва на дългото ходене.
Първите назоли се бяха появили.
До края нямаше да остане здраво място по краката му.
Това като обица на ухото за тези дето мислят да тръгнат с маратонки от пазара с калпави стелки в тях.
Пътят минава и през двата магазина като в горния край на селото е *петте кьошета* където продават и цигари.
Малко над жп линията има и чешма.
Отказахме се от лудостта да стигаме до Тръстеная, не че не можеше, но щеше поне за мен и градския да е края на прехода и вероятно след това щяхме да сме за цяла вечностSmile пациенти на някой патолог.
Това май са Лакатнишките скали.
 





Спахме на една полянка над гара Лакатник до някакъв кръст.
Едвам заспах от чупещите се клони.
По някое време и камиони взеха да минават.
Какво крадяха в тъмното един Господ знае.
Рано сутринта в тъмното някакъв човек пък спринтираше нагоре към гората.
Като обобщение на първия ден мога само да кажа, че беше много необмислена работа .





2-ри ден
02.07.2013г.
Гара Лакатник-Лескова
 


Заради зора от първия ден имахме нужда от по-лек преход.
Станахме по-късно и не си давахме зор да бързаме.
Тръгнахме чак в шест часа.
Не ядох нищо през деня.
Само малко медец отпивах и вода.
До края на прехода на инат не звъннахме в нито една хижа, за да ни готвят нещо.
 



 

 

КУЛТОВАТА СПИРКА ЗА ГРОБИЩЕТО.





Преди слизането към село Лакатник и в самото село по пътеката има чешми.
За малко да забравя да спомена, че дотогава си мислех че гара Лакатник си е гарата на село Лакатник пък то били отделни села.






Паметник на загиналите в Балканската и Междусъюзническата война.


По пътя имаше вишня.
Нападнахме я.
Ей ги крадците.
 

 

В горния край на селото две огромни като телета каракачанки се насочиха с лай към нас.
Собственикът си ги извика и отървахме кожите.
За който мисли да го прави прехода да знае, че зверовете все още са много гладни и чакат следващия Ком-Еминеец тръпнещи от нетърпение за порция вкусно месце.
В Тръстеная естествено нямаше нищо.
Аз обаче си изпих дежурната кола(тоник).
Малините едвам се бяха захванали, но имаше няколко червени.
Срам не срам изядох 6 бройки, Дидо 7, а Гунди като най-притеснителен нито една.
Накарахме му се здраво.Smile
Малко снимки след Тръстеная:
 
















Вървим си по черния път към Лескова и по едно време гунди ни минава като малки гари...чисто бос.
Решил да си изпече краката които бяха побелели и сбръчкани от влагата.
Пере напред здраво и се налага да го връщаме за отбивката надолу към Лескова.
От черния път надолу от който се слиза към Лескова има огради с ток за животните.
Вижда се маркировъчния кол, но за да стигнете до него трябва да се проврете отдолу под тях.
Хижата вече работи(поне когато минахме в началото на юли) и през седмицата.
Възрастни мъж и жена чакаха джипа с продуктите да дойде.
Нагостиха ни с яйца и хляб.
Имаше и лимонада и бира.
Ако искате може да си заредите апаратите вечер, когато си пускат агрегата и телевизора.
Два лева струва спането на пейките под навеса.
Водата под навеса не е добра за пиене.
Пийте от другата, която е на 20 метра под хижата.
Лесно ще я намерите.
Докато вървяхме през горите през деня Гунди идва при мен сочи гпс-ът и ме пита:
- Тито какво казва?
Не мога да зацепя какво ме пита.
-Не знам за Тито ама Дидо изцепи някъде напред и давай да вървим по-бързо, че ще го загубим някъде.
После зацепих, че градския ме пита за трака и затова сочи машинката.
До края все с това се шегувахме.
Соча с пръст посоката и съобщавам на градския, който не си включва машинката, за да има батерии за нас, че Тито казва надясно.
Проблемът е, че Дидо вече е тръгнал наляво.
Ми сега?
Дидоооо .....Smile
Поне нямаше проблем с километрите и спокойно можеше да навърти и двойно разстояние за деня.
Аз се мотах след другите още няколко часа и не можех да заспя.
На хижата има едно огромно куче, което все е гладно и яде всичко дори и сух хляб.
Най-добре го подкупете още като дойдете.
Питах хижарите и му дадох няколкото филии хляб, които останаха.
През нощта обича да рови в кофите за боклук и може да ви стресне ако сте заспали на скамейките.












Трети ден:
03.07.2013г.
Лескова-Витиня (2-3 км след прохода).
 


Ядох сутринта кус кус с мляко и мед.
Другото ядене беше чак на другия ден вечерта, заради чесъна на прах, ама затова по-късно.
От Лескова по един черен път без да се качване нагоре се вързахме за маркировката.
Бях останал с впечатление, че ще трябва да изкачваме макар и малко от хижата нагоре, но такова качване нямаше.
Машинките на колегите всеки ден показваха повече километри от моя.
Не знам на какво се дължи това.
Това малко ме пообърка и реших, че съм изтървал Хайдушкото кладенче което е на 4 км от Витиня.
По маршрута продължихме водолечението(студолечение) на ходилата.
Връх Мургаш ми се стори толкова висок, че въобще не си и помислихме и да го качваме.
Всички води ги намерихме като само на Чешковица имаше около 40 метра разминаване, но тя се вижда реката добре и беше доста пълноводна.
На Белия камък кръстопътя е един голям червен тамплиерски кръст с посоките.
Надясно за хижа Мургаш, направо за върха и наляво за Зла поляна.
Този ден за разнообразие беше жега, но краката на градския така и не изсъхваха.
Минахахме край говедарника на Зла поляна в очакване да ни атакуват песовете, но нямаше никой.
Стигаме на проход Витиня с надеждата да хапнем, ама ударихме на камък.
Заведението работи само до 15:00 часа и готви само по заявка.
Егати и изостаналият проход е този.
Едно такова запустяло.
Добре, че има хубава и студена вода.
Преди водата градския изтощен и с разранени ходила проклина тежката си раница и се заканва да изхвърли всичко и да остави само раницата и водата.
Вади големия нож гледа го невярващо и със сериозна и страдалческа физиономия казва:
-За какво съм го взел? Да си чистия фъшкиите от гъза ли?
Така прихнахме с Дидо да се смеем, че водата дето я пих в този момент ми излезе през носа.
Не ги помня всичките му майтапи, защото не всяка вечер пишех по някоя бележка за деня, а през два три дена и ми изскачаха от главата.
Гледах първо да си оправя чорапите, краката, това онова и воденето на бележки в този момент беше последната ми грижа.
Не знам защо хорското нещастие ни кара да се смеем като ненормални.
Може би защото и ние бяхме на същия хал и разбирахме добре какво му е в този момент.
Спахме в гората като минахме асфалта.
Много комари и едни такива големи и не им действат пръскалата дето ги мъкнехме.
Шумата уж мека, ама отдолу дървета и камъни.
Сготвих си картофено пюре със зеленчуци, добавих му малко пармезан на прах за вкус и ...три лъжици чесън на прах.
Чесънът знаете е полезен.Smile
Вкусът стана толкова ужасен, че не можах да го ям.
Ако бях сложил кило нормален чесън щях да го изям, но чесъна прах в такива количества е отвратителен.
Хвърлих бъркоча и тъй като вече беше тъмно си легнах.
По някое време по черния път минаха хора с раници и единия вика:
-Гледайте, истински туристи.
Ако само знаеха истината щяха да ни ожалят.
Не ги видяхме на другия ден и не успяхме да разберем къде бяха тръгнали по нощите.
Ето някоя снимка от деня:
 


 

 

 

 




Някой е бягал от часовете по български език. 










Четвърти ден
04.07.2013г.
Витиня-Кашана
 



Има кратко видео, което непременно трябва да изгледате.Smile

Свикнахме да ставаме рано и да тръгваме към 5 часа.
Събудих се още към три часа заради бабуните по земята.
Така ми убиваше, че не можех да заспя.
Липсваше ми матрака.
Събираше ми се по 4-5 часа сън на вечер в най-добрия случай.
Това като спяхме на палатки .
Тръгваме, ама малко наизуст и никой не гледа трака.
Вървим по някакъв черен път.
На 20 метра в едни гъсти храсти следва зверско ръмжене на разбудена от сън мечка.
Никой нямаше желание да спори с нея.
Кръгом и обратно.
Градският е доста по-назад и като ни вижда да се връщаме вика:
-Какво става бе? Пак ли пътя объркахме?
Правя му знаци да мълчи и го дърпам назад.
След като се отдалечихме достатъчно му казвам .
Оказа се обаче, че мецана ни е върнала не заради друго, а защото сме объркали пътя.
Като я видехме следващия път да не забравя да и благодаря.
Следващият километър падна яко викане докато се придвижвахме покрай оградата на ДДС-то.
На паметника на Александър 2 си направихме по снимка.
 








После следва едно качване, което ни поизмъчи.
Нагоре не карахме по серпентините , а по пряката пътека.
Това не ни попречи обаче да се набием баш в шипките и да си оставим кожата .
Пийнахме от Буновска река.Мътни потоци, но нямахме избор.
Около 8 часа решихме, че хижарят на Кашана, който вечер ходи до хижата се е събудил.
Звъннахме му и му поръчахме хляб, сирене, домати, кренвирши. газирано, баници и кисело мляко за закуска.
Човекът не ни взе пари за услугата.
След хижа Чавдар на която не ходихме има едни огромни баири.


 








Влачех се като плазмодий докато ги качвах.
Някъде след паметника на замръзналите през 1877г  800 руски и български войници е онова гадното изкачване.


Горе хълмовете са пълни с боровинки и боровиннкаджии.
Вижда се и рудник Елаците.


Поздравявахме навсякъде с добър ден и това помогна.
На едно място ни дадоха по две шепи на всеки от набраните боровинки...и то на няколко пъти по две шепи.
Не бяхме яли, защото суджука не ме кефеше нещо.
Килото боровинки дето ги изядох ми върнаха силите.
Повечето ни питаха дали ни плащат и защо го правим.
Отначало си казвах истината, но после оглеждайки се заговорнически им *признавах*, че лекуващите ни лекари в лудницата са ни препоръчали да правим такива неща дето ще ни уморят и няма и да си помислим да правим други бели.
Да не си помислят нещо за мен добавях, че само ги водя и Аз съм си добре.
Гледаха ме невярващо и се чудеха дали не ги бъзикам нещо.
Сега всички боровинкаджии по тези Етрополски зъбери знаят, че лятото вратите на лудниците се отварят и пациентите тръгват из планината.
Точно преди Кашана на главния път има чешма на която се поизмихме .
На другия ден ден пътеката почва именно от тази чешма нагоре.
Звъннахме пак на хижаря, за да го подсетим и докато чакахме да дойде направихме опит да си прострем дрехите.
Проблемът беше, че въжетата бяха по едни стълби, а синджирът на черния като катран вълк стигаше до там.
Аз имах най-голям опит с кучета(на няколко пъти в кариерата ми на турист щяха да ме изядат), така че реших да съм първи пък и докато кучагата разбере какво става щях да съм ги прострял дрехите.
Така и стана, но кучето се оказа много умно.
После беше ред на градския, но песа вече ни подозираше в нещо нередно. 



Те това видео трябва да се гледа 

https://photos.app.goo.gl/y9P2trRgkgHtfurLA


Решихме да останем и да спим в новата постройка на около 30-40 метра от хижата.
Има си баня, кухня, телевизор, матраци и...май че взехме много да си угаждаме , а уж щяхме само на палатки да спим.
Казахме си, че е за последно, ама ...не беше.
Ядохме най-вкусните кренвирши, сирене и домати.
Градският, който мрази кренвирши му се усладиха най-много , а уж не щеше.Smile
Очертаваше се, че трудното начало е минало и от тук ще продължим с песен на уста.
Да, ама не.




Пети ден
05.07.2013г
Кашана-Бенковски(аварийно)
 


Отпочинали и пълни със сили дадохме газ нагоре по големия баир над Кашана. 
Целта беше хижа Ехо. Да, ама не.



 

 






От сутринта гледахме с подозрение чернотията по небето.
Кръстехме се на ум да ни се размине.
Изглежда номерът с молитвите не всеки път минава както беше в случая.
Някъде след връх Занога ни подхвана вятърът, който с всяка измината минута ставаше по-силен, после дойде и мъглата и дъжда.
Към Косица и Паскал вятърът беше ураганен и трудно се придвижвахме, а видимостта беше нулева.
Бяхме мокри и за пореден път пръстите на краката ни боляха не от ходене, а от студ.
Къде са ми вълнените бабешки чорапи си викам Аз и си блъскам главата в железния маркировъчен стълб.
Как къде са, оставих ги вкъщи да не тежат.
Измръзнахме и решихме хем да видим докъде е стигнал ремонта на Планински извори хем да решим на спокойствие какво да правим.
В такива моменти не ми е до снимки, а и апарата не е водоустойчив, така че да се надявам, че някой от колегите е направил снимка от билото макар че не видях някой да прави.
Гледахме само да се измъкнем.
Оказа се ремонтът е една партенка и най-вероятно някой е чопнал някакви пари, оставил е двамата кандидат хижари да мрат там горе и това е.
Хората са си хванали пътя и оборът си е същия.
Ако сте крава, кон или овца оборът ще свърши работа като подслон.
Там поне нямаше оня вятър дето беше горе по билото.
Подскачахме на място, за да се стоплим.
Пристигнахме на Планински извори към 10:40
Звъннах на Жоро от форума да го питам за следобедната прогноза за връх Вежен.
Оказа се, че ще се влошава.
Че то къде повече влошаване от това в момента.
Повече значеше просто да издуха цялата планина в Гърция и Бяло море.
Макар и невинно и лесно при хубаво време нямаше как минем това старопланинското конче при тези условия.
Големите дъждобрани с които бяхме с градския са перфектни с едно изключение.
При ураганен вятър и катерене на стръмни скали тези дъждобрани, които покриват и вас и раниците могат да ви убият също така лесно както и изстрел с ловджийска пушка в главата.
Само няколко месеца преди това подобен вятър в една снежна буря беше запретнал това огромно платно над главата ми и за малко да ми измъкне главата от силата с която ме теглеше.
Сложил го бях тогава уж да ме предпазва от вятъра, че бях поизмръзнал и с мокри дрехи.

Така че един акъл на препатил.
Ако НЯМА да ходите по високи и стръмни места които да откатервате и където може да ви набара силна буря и вятър си вземете такъв огромен дъждобран, много е удобен, в противен случай си вземете отделно нещо за раницата и отделно нещо за вас.
Така няма да рискувате това корабно платно да ви отвее на някъде или да се препънете в него докато се катерите някъде.
Все още не бяхме достигнали познати места на които да сме ходили, за да знаем какво ни чака като терен и добре, че точно в този район бях проучил аварийните варианти или по-скоро бях прочел един примерен план.
Беше даден и въпросният авариен маршрут през хижа Бенковски.
Градският натискаше да продължим, ама знаех, че ми вярва и няма да имам проблем да го убедя в това колко глупаво ще е да го правим.
Кожата ни беше по-скъпа от разните му планове, така че им предложих два варианта на колегите.
Единият оставаме в обора и цяла вечер дзиндзиркаме от студа и мокрите дрехи, а другия аварийно към Бенковски, а утре пак ще се върнем на билото, защото на всичките ни се искаше да го видим какво е това Конче дето все за него приказват.
Единодушно решихме към Бенковски.
Градският пак се произнесе компетентно, че за пореден път влизаме в г@за на Дявола
Няколко километра бесен вятър след което слязохме надолу, а там тихо тихо ама много тихо.
Пчеличките се чуват как жужат.
Пчелички не видяхме затова може и ушите да са ни браждяли, ама си беше тихо като в гробища.
По надолнището ме заболя коляното и беше гадно слизането.
Добре, че си взех хубави щеки, които мога да ползвам и като патерици.
Сетих се че бях направил ремонт на счупените щеки уоркер.
Дадох ги на Дидо да ги ползва като му казах, че най вероятно няма да издържат до края.
Едната се строши фатално в началото, а другата към края.
Все пак добре ги бях ремонтирал , защото не се счупиха ремонтираните части, а други неща.
Минава се през едни кошари и бивш дом на овчаря, където са били изядени хиляди печени агнета.
Има овце и кучета там в момента, но домът е в окаяно състояние.
Минавайки през поредната река снимахме градския който вече не го притесняваха мокрите обувки.
 

 





Всяко зло за добро.
Ако не беше бурята нямаше да попаднем на най-свестните хижари и да почувстваме какво е истинска хижа.
Има хижи където има и от пиле мляко, но там ще пристигнете с мокри дрехи и обувки и с мокри дрехи и обувки ще си тръгнете.
Тук чак ни стана неудобно, когато хижарят ставаше посред нощ да слага дърва в печката в столовата около която си бяхме подредили дрехите и обувките.
За пръв път бяхме със сухи обувки на тръгване.
Има телефон, който стои на място с обхват и като звъннете после ще ви се обадят.
Ако идете ненадейно не можете да разчитате, че ще има хляб и пържоли, но ако предупредите ще Ви се осигури всичко.
Хапнахме добре и ударихме поне Аз няколко газирани.
Взехме си и вафли които щяхме да ядем уж на другия ден , но не издържахме и ги изядохме за десерт.
Това е най-старата хижа в Стара планина .Само звънкайте предварително, че доставките тук са трудни
.





Шести ден
06.07.2013г.
Бенковски-вр.Братаница-Ехо-Дерменка
 


На спътниците ми им хареса това ранното ставане и ако продължаваха да искат все по рано и рано да стават скоро нямаше въобще да си лягаме.
Не помня в колко тръгнахме, но беше много тъмно.
В района има няколко мечи семейства и затова викането на Ехото е задължително.
От инфо таблата продължава един черен път от който понякое време се отбихме по коловете нагоре към Братаница.
За около час и половина вече бяхме се качили на Братаница и бяхме минали Кончето.
 

Снимката без датата, където съм с Гунди е на Дидо. 


 

 



 

Имаше няколко места от които при много силен вятър може да паднеш и затова не съжалявахме хич за вчерашното решение.
Емо Чолаков има два чумбера от мен.
Уж щеше да се оправя времето, ама лека полека пак се развали.
Пак, мъгла, дъжд и вятър, но поне вятърът беше само силен, но не и ураганен като предния ден, а и след Вежен нямаше опасни за пребиване места, които да ни притесняват.
Без да се шегувам, съвсем сериозно за добре екипиран турист времето даже беше приятно прохладно.
 

 




Снимах кратко видео от връх Вежен. 

https://photos.app.goo.gl/5Va9w7FUUBr6qxPk7


Обувките ни бяха пълни с вода , но някакси свиквахме с това.
Мъглата чат пат се вдигаше колкото за снимка и пак ни обвиваше.
 

 

Един табун коне на които им беше скучно се засилваше към нас, подминаваше ни и после ни причакваше в мъглата.
Псувахме ги тези глупави коне, псувахме ги.
По едно време заподозрях, че го правят нарочно.
Баси какъв стрес е като кон се засили към теб в галоп, а няма зад какво да застанеш.
На Ехо хапнахме по две супи(колегите по една) и три газирани(поне Аз).


По едно време усещам някакъв камък в лещата.
Стори ми се странен, ама ми трябваше време да загрея, че това беше пломбата, която ходих да си правя баш за прехода, защото нали такива съвети има.
Гледах да намаля до минимум причините за неуспех и един болен зъб можеше да е баш такава причина.
Пломбата не беше издържала и месец.
Баси и майката.
Шести ден от прехода и вече почнах да се разпадам.
До края очаквах да ми опада косата , ноктите, а топките ми да се поддуят от занижена употреба.
Пази Боже!
Плюнах три пъти против уроки.
Тръгваме пак.
 



 

 



Стигаме там дето пише, че едната пътека е опасна за подхлъзване.
Свикнал съм да не рискувам излишно кожата си .
Щом са го написали сигурно е вярно, а и защо ще лъжат.
Ние с Гунди като по-улегнали минаваме по безопасната, тоест вдясно.
Дидо като по-млад тръгва по другата.
Малко по-надолу има друг разклон, тоест разклоните са два.На първия минете вдясно, а на втория вляво.
И двете пътеки на него са за Козя стена.
В никакъв случай не минавайте по дясната на втория разклон като нас.
Виждам, че не се движим по картата на гпс-а, но има маркировка.
Доста отдолу минава тази пътека, ама вярваме на боята.
Голяма грешка.
Сигурно ще се обиди някой, но трябва да си идиот, за да направиш пътека която свършва в нищото.
Там в нищото беше зарязана и кутията с боя.
Все едно този дето е маркирал е стигнал непрестъпно място , зарязал е кутията и се е върнал.
Не можеше надолу поне не безоппасно, не ни се връщаше да губим час.
Тръгнахме право нагоре и се надявахме да стигнем нормалната пътека, защото ако не я стигнехме не знам как щяхме да се връщаме.
Беше прекалено стръмно и едвам драпахме по тревата и скалите.
По надолнището имаше вероятност да се хлъзнем и пребием.
Загубихме много време и останахме без въздух.
Ква е тази идиотска пътека, която свършва в нищото не успях да разбера и ако някой знае да каже.
За пореден път се убеждавам, че сакатлъците стават на уж познати и лесни места където човек се отпуска и си позволява повече свобода на действията.
Или по друг начин казано, на зелен светофар вероятността да те премажат е в пъти по-голяма за който ме разбира какво искам да кажа.
То лошото не идва само.
Стана ми ясно по едно време, че пак ще заобикаляме покрай Кучето или както там му е името.
Не се противих много на предложения маршрут, защото може пък тези километър и половина в повече да са за добро.
Поне не е стръмно качването.
Да се надявам, че в този живот ще имам време да мина по вярната пътека нагоре защото досега все не успявах да я улуча.
В този момент ми мина мисълта да скрия на Дидо машинката.
Това можеше да реши доста проблеми.Smile
Мислех си, че продавачът, който му е продал гпс-ът трябва да бъде издирен и пратен зад решетките поне с доживотна присъда.Smile
Докато мързелувахме и не гледахме машинките той се ровичкаше нон стоп и вършеше повечето работа, но понякога заради неопитността си в работата с гпс  ни забиваше в небитието.Няколко километра преди Беклемето освен дъжда ни запука и гръмотевична буря.
Очаквах всеки момент да засветим като крушки.
Прибрах тези дългите метални пръти на които се подпирах и спрях машинката, че съм чувал че привличат заедно с телефоните мълниите.
Дали е вярно не знам, ама да се подсигуря.
Чувам по едно време някакво котенце мяука.
После пак и пак.
Изведнъж в мъглата изниква цяла група хора с малки деца.
Някое мъниче реве, не било коте.
Къде са ги помъкнали децата в тия гръмотевици.
Сигурно са тръгнали от Беклемето.
Ми не можете ли да се върнете?
Този проход уж е наблизо, а не се види и не се види.
Групата ни се разкъсва, защото градския краката му са зле.
Чакаме го да се появи.
Излиза от мъглата целия кален от глава до пети.
Държи си ръката която леко полеко се надува.
Паднал е и си е изкълчил китката.
Като знам и за раните по краката му си мисля, че най-добрия вариант е да се прибира, но печеното пиле и разните други неща, които ни чакаха на прохода му дават сили.
Дидо пише нещо във форума от лаптопа на ятака.
После с него натоварваме провизиите в раниците и поемаме към Дерменка.
 









Лека полека се оформя мнение, че ще е добре утре да се почива или на Дерменка или с леко загряваща разходка за около два часа да се иде на Добрила.
Всички сме скапани, а градския направо се мъчи с тези крака, а сега и с надута китка.
Как щеше да се катери по въжетата не ми беше ясно.
Той обаче не ще да чуе за оставане и иска да не си губим времето.
Пак се налага да го убеждавам, че следващия преход е труден, а поради една или друга причина сме на косъм от прецакване и имаме нужда от почивка.
Аз по-скоро бях да не почиваме, но да направим за два дена леки преходи вместо един ден лежане и след това на другия ден зор до пръсване.
Вечерта ядем пилето и доматите.
Почват да се пеят едни руски шлагери.
Нещо на Киркор Киркоров.
Опиянен от печеното пиле градския запява колкото му глас държи.
Туристките и те пеят и хижата се тресе, но Гунди ги надвиква и усещам погледи насочени в нашата посока.
Кви ли са тези тримата идиоти се питат хората.
Напушва ме смях, а Киркоров и Гунди пеят нещо от сорта на *мне мама говорила...*
После едни танци .
Местя си Аз стола, но туристките нещо са ме набелязали и при тези кръшни ръченици ме блъскат със задниците си.
Да бяха по-младички хич нямаше да си мръдна стола.
Нека се блъскат колкото искат.
Вече няколко пъти местя стола и всеки път някоя ми избива вилицата от устата като ме тресне със задника си.
Дали пък не го правеха нарочно.
Като стадото коне преди Ехо на което им беше скучно, а може и с алкохола да бяха прекалили жениците.
Трябва да отбележа, че на третия етаж шумът не се чува.
Между другото трябваше да вземем поне две пилета.






Седми ден
07.07.2013г
Почивен ден и лека разходка от Дерменка до Добрила.
 


Сутринта се излежавахме до късно.
Поне докато не огладняхме.
Поръчахме си пържени филийки с боровинково сладко и овче кисело мляко.
Баси и кефа.
Можех и 50 филийкии да изям.
С този темп на харчене на пари до края на прехода щеше да се наложи да пасем трева.
Докато закусвахме едно малко, но много дебело мопсче(куче)
ме буташев по крака, за да му дадем и то да хапне.
Буташе все по-силно, че даже и драскаше с нокти.
Беше дебело като гюлле и нямаше врат.
Много миличко беше животинчето, но знаете, че първо чуждо куче не се храни и второ сладкото не им понася на кучетата.
Другото куче дето е на хижата е голяма немска овчарка, която си има за играчка един камък.
Мести си го тук там и ляга до него.
Предложих на градския и на Дидо да се пробват да и го вземат из под носа.
Как мислите ?
Дали се съгласиха с предложението.Smile
Понякое време решихме, че прекаленото залежаване е опасно и направихме предвидената  разходка за около два-три часа до Добрила.



Там продължихме да ядем, пием и да се излежаваме.
Ходихме боси по тревата и си михме краката с росата в нея както беше предложил един съфорумец тук.
Много приятно усещане.
Сниимахме и еделвайси.
 


 




Домашно насадени, ама досега не бях виждал.

Една стичка както казват по някои краища, също я улових с фотото. 


 

Почивката ни дойде много добре.
Преходът предния ден беше тежък, а и този който предстоеше не беше за пренебрегвване.
Двамата с Дидо определихме градския като най-коравия измежду тримата, защото Аз чистосърдечно си признавам, че с такива крака и метър няма да мина.
Един от възрастните хижари изряза на Гунди едни дунапрени, които той сложи като стелки в обувките си.
Помогнаха му доста поне по неговите думи
.





Осми ден
08.07.2013г.
Добрила-Купена-Ботев-Тъжа-Мазалат
 


Макар и рано се събудихме добре отпочинали.
Връх Левски дето следва никога не съм го качвал сух.
Тревата е все мокра.
Облаците бяха черни и наближаваха, а вятъра пак се усилваше.
Беше ясно, че по някое време ще ядем дървото.
При това положение предложих, че най-разумно ще е да минем отдолу през Хижа Левски.
Два на един гласа против това решение.
Аз също не бях убеден, че времето ще се скапе съвсем, така че поехме нагоре към върха.
До последно обаче Купените бяха скрити в мъглата и чак като наближихме се откриха, а и вятъра се усилваше.
 






 





Успокоявах се, че почти по всяко време можем да слезем надолу.
От време на време Слънцето правеше опити и пускаше по някой лъч, но повечето време докато минавахме през Купените и Кръстците всичко беше мрачно и сиво.
 







Направих съвсем кратко видео и няколко хубави снимчоци. 
ВИДЕО: 

https://photos.app.goo.gl/7wpYsAciBwk5AjfS9












Снимах колегите как се спускат по въжетата. 




Всичко мина добре.
По нататък не ме притесняваше нищо друго освен гръмотевиците.
 




 

 


 





Водата под Жълтец за пореден път е пресъхнала, но в близост има на две места вода, които цъкнах не че в този район водата е толкова необходима.
На заслона немската овчарка ни посрещна сънена.
Освен хижаря имаше още един човек, който очевидно му помагаше.
Не бяхме яли и си взехме по няколко вафли и кола(поне Аз)
Нямаше време затова атакувахме Ботев все още пълни с енергия.
За пръв път виждам на живо падналата кула.
След Ботев ни заваля дъжд.
Дидо много държеше на печатите затова притича до метеоролога.
Ние продължихме към Маринка като напъждахме крави и коне по пътя.
Стоят тези говеда на пътеката и не мърдат.
Пак подгизнахме .
Качване, слизане, качване, слизане, качване, слизане..........и така цял ден.
Уморихме се до към Тъжа, а от там до Мазалат направо се скапахме.
Тръгнахме сутринта в 4:30 а пристигнахме в 18:00 часа.
Боляха ме краката и с градския спирахме на всеки сто метра, викахме от болка, псувахме и после щем не щем продължавахме.Оказа се че причината е възпаление на ходилата което съм получил. Шест месеца след прехода ако стъпех на някое камъче подскачах от болка.
Този връх Росоватец дето е към края на прехода беше висок като Еверест, а слизането от него беше все едно слизаме в Марианската падина и нямаше край...нямаше край...нямаше край неговата...
 


 




 

 

 



На Мазалат няма проблем вече с водата.
Има даже топла вода и душ.
Бобец, хляб, газирано.
Хижарят добре познава планината и какво кога се е случвало.
Разправи ни доста работи.
 




 












Девети ден
09.07.2013г.
Мазалат-Бузлуджа.
 


Мъгла, кал и вода.
Мъгла, кал и вода.
Не се сещам друго за този ден.
Споменах ли мъглата, калта и водата?
 









ГУНДИ СЕ МЪЧИ С НАВЕХНАТАТА КИТКА, АМА НЕ ЩЕ ПОМОЩ.





На Партизанска песен макар и рано хапнахме по супа и пак скочихме в мъглата и водата.
Цял ден не виждахме нищо друго освен мъглата.
На Шипка всичко е спокойно.
Ядохме като за последно(поне Аз).
Поръчах толкова неща, че този зад бара ме попита учудено дали това е само за мен.
Коремът ми беше обаче нещо свит и колегите намазаха с яйца по Панагюрски и паниран кашкавал, които не можах да изям.
Майка и син с раници си говорят нещо като ги приближаваме.
Майката вика на сина си:
-Ето едни истински туристи.
А бе защо всички си мислят, че сме истински, иначе сме туристи, няма спор, но сме по-скоро пишман туристи.
Оставихме раниците с Дидо и притичахме до паметника.
Гунди се беше качвал преди месец а и излишното ходене с тези крака щеше да го натовари .
Паметникът беше в мъгла .
Дори не можах да го видя като хората.
 










Чак към паметника на Бузлуджа времето се пооправи и Слънцето се изблещи. 

 




Старата хижа на Бузлуджа не знам защо не е отбелязана на картата.
Надявайте се бабата да си е пила хапчетата.
В случая ги беше пила и беше много любезна и свястна.
В хижата имаше 30 стари и по-млади баби, които бяха дошли на почивка.
Като видяха краката на Гунди взеха да щракат с апаратите.
После направо го осиновиха.
Една ходи да му слага щипки на дрехите, друга му носи краставици да яде, трета му морното чело бърше...
Друга изглежда му беше хвърлила око и се мъчеше да се добере до него, но ние не го оставяхме сам и успяхме да го отървем.
Някои от по-младите госпожи хващаха око.
То след 10 дена в планината и женска мечка да ми беше направила предложение нямаше да откажа.
На другия ден пак бяхме предвидили ранно ставане
.







Десети ден
10.07.2013г.
Бузлуджа-Предел.
 


Вече не ни се става рано.
Мързи ни.
 






Докато раздвижим кокалите и ходилата боли, но после се свиква.
Преходът не е дълъг и няма големи денивелации затова не си даваме зор.
Ахилесите ми са надути там, където високите обувки ги натискат отзад.
Редовно обработвам тези пласмасови вложки, които са отзад на обувката като ги натискам навън с дръжките на щеките.
Също така стягам само предните капси на обувките.
Вървим бавно нагоре и ми се причува някакъв странен шум.
После се показаха и перките.
 



 







От високото се виждаха летящата чиния и Шипка. 




Тази или друга летяща чиния прелетя след това над нас с включен прожектор. 
 

За хижа Българка жената в инфо центъра е казала на Дидо, че хижата работи.
Като минахме от там видяхме ново знаме и една жена да шета.
Може да се пробвате ако ви влиза в плановете да звъннете и да се убедите дали наистина работи .
Не ходихме да проверяваме, но има надежда.
Водата е до инфо таблата отвън.
На гара Кръстец водата е лесна.
Като минете линията тръгвате вдясно по пътеката
.
След малко стигате тази сграда. 


 



Нагоре по баира вляво от сградата е маршрутът ни, а по продължение на надписа на сградата на около 200 метра отклонение е чешмата, където сготвихме и хапнахме.
В гората беше добре, но иначе за пръв път беше голяма жега и задух.
Една пеперуда я мързеше да отлети и успях да я щракна.
 

 

Странна работа как само преди няколко дена щяхме да пукнем от студ, а сега се разтапяхме от жега.
На бабин Райкин чучур си направихме обща снимка с телевизора марка София 82
Имаше пал и секам.
Модерна работа.
 

Снимката с тв-то е на Дидо. 

 


На хижа Предел пържолите са за 2 по шестобалната система.
Оценката им е толкова висока, защото поне не ми причиниха разстройство, но опечени не знам кога и стоплени във фурна изсушени подметки ......
Не че се оплаквам особено като се сетя, че хората по света умират от глад.
Това обаче бе причина в мен да възникнат някои съмнения, които се оказаха напълно основателни.
Хижата изглежда беше заета от някакви турски тираджии.
Спахме в някаква стая без прозорец през която преминаваше вода с кран който не можеше да се спира и шумът беше дразнещ
Завивките бяха лекедьосани, което за хижа с път, ток , вода и перални машини хич не говори добре.
Хижата се държи от човека дето държи заведението до нея.
Любезен, но само това не стига.
Не знам от колко години работи това, но е останала само досадата и навика.
Меракът за подобна работа остдавна се е изпарил при него.
Не спахме добре.
Събудихме се с гадно настроение.
След толкова дни няма как дори и на нормален човек да не му избият чивиите.
Много мухи имаше през нощта и бяха много подвижни за разлика от мен.
Мъчех се да ги изтрепя, ама не успявах
.







Единадесети ден
11.07.2013г.
Предел- 9 км след Чумерна
 



Тръгваме по обед от камъка със странната дата изписана на него.
Майтап бе Уили.
Пак по тъмно тръгваме и вече ни дотяга това ранното ставане.
Всичките искаме да спим до обяд
После ходене, ходене...
 




 


 
 

Заслон Бутора го открихме и го снимахме.
Руините, които са останали от него де, или по-точно руините от миньорските постройки, че той заслона е бил дървен и нищо не е останало реално.
Чудихме се на оня тежащ тонове каменен паметник до него и как го бяха домъкнали до там.
Умората от дните си каза думата.
Като видехме някое възвишение дето трябва да го качваме и почвахме да го попържваме.
Поне Аз де.
Градския върви с равномерен ход и не спира.
С Дидо му измислихме няколко прякора като се спряхме на Гундинатора.
Заподозряхме го, че е робот.
От Гунди и Терминатор се получава прякора му.
Върви напред като го изтървем и не спира и не можем да го стигнем особено като включи на 5-та предавка.
Заподозряхме, че яде само за заблуда и храна не му трябва.
Дидо се съмняваше и спомена, че кожата на краката му е отпорена и най-вероятно е човек.
Разясних му, че това не е кожа и след няколко дена като се смъкне съвсем от ходене, отдолу ще се покаже металния скелет.
Цял ден се ослушвах за характерните шумове, които издават роботите-триене на метал в метал, шумове от хидравличните системи...и нищо.
Вероятно е правен в Япония, а там знаем работят качествено.
Стигнахме заслон Караиваново Хорище.
Вътре обаче е пълно с малки батманчета и гнездата им.
Ядохме отвън.
Сготвихме разни работи
.









Тук има местност в коята гравитацията няма думата. 





На хижа Буковец имаше доста хора с деца.Натопихме си краката в коритото на чешмата.
Най-доброто лечение както споменах е студената вода.
Към Чумерна разбира се се оказа, че следва баир.
 









На Чумерна от година е хижар някакъв образ.
Май че е поп или поне е бил такъв.
Приятел бил с варненския митрополит, за който твърдеше, че са го *убили гадовете*.
Беше насвяткан и леко неадекватен.
Бързо успя да се справи с алкохолното опиянение и сложи на масата чайника, цялата тенджера със супата от която каза да сипваме колкото си искаме, памучни салфетки, препечени филийки....
За пръв път виждам в хижа салфетки от плат.
Като се наядохме питаме за сметката, а попа ни казва да оставим колкото преценим.
Голям образ!
На изпроводяк ни изпя някаква попско оперна песен.
Водата в хижата е жълта и сипах едно шише само за миене.
Все пак си сипете от нея или от изворчето на стотина метра от там, защото поне в момента следващата вода е на 2-3 километра преди Агликина поляна има табелка * вода 30 метра* и не би трябвало да я пропуснете, но е далеч от Чумерна. Така и не го намерих това изворче на стотина метра макар че го търсих и на следващото ходене, но просто нямаше кого да питам там на място.
Двайсетина километра са и си направете сметката особено в горещ ден.
Водата на която разчитахме е на 9 км от хижата 200 метра вдясно по черен път в едно дере отляво, но в момента дебитът и беше по капка две на секунда и трудно ще напълните бутилка.
Спахме наблизо в гората
Целта на това упражнение да подминем Чумерна беше да успеем да стигнем Котел и то навреме, за да сварим отворен магазин или аптека
.









Дванадесети ден
12.07.2013г.
9 км след Чумерна-Котел.
 



Нещо съм поизморен. 

Агликина поляна


Изворите на Камчия



Спомням си само жегата и че последните километри правех доста почивки.
Имаше красиви гледки.
Цъкнах ги.
Забавихме много темпото и последните 7-8 километра Дидо изтича напред до Котел да пазари и да уреди стаите.
Магазинът е на влизане в града.
Малко по-нагоре по улицата има и стая за гости.
Предполагам в целия град е пълно с такива стаи, така че едва ли ще имате проблем.
Не успях да си пусна душа, защото нещо беше заяла джиджавката.
Къпах се клекнал под крана.
Получих първите макар и леки мазоли на ръба на петите отзад.
За да не ми натоварват ахилеса връзвам връзките само в долната част на обувката и кракът ми леко се плъзга в обувката.
Може и слизането по асфалта да е причината.
Слава Богу останаха малки тези мазолчета и не се спукаха заради дебелата кожа в тази част на петата.
Най-накрая и Аз барабар Петко с мъжете.Smile
Така де, не върви другите да се връщат като от война , а Аз като от разходка в парка.
Щях да забравя падналите дървета преди Котел.
Доста са, но още повече се оказаха на другия ден след града.
И преди и след града има много сливи и хапнахме добре.
Нямаше време да пиша и нищо не помня от прехода.
Сетих се нещо.
Като чета за разклона за село Нейково си мислех за някакъв свестен път пък то една трева и задух.
Там си сготвихме пак.
Ядох супа от суджук със пармезан, чесън на прах и сол за вкус.
Голям бъркоч, ама го изядох.
Суджука го варих известно време защото ме съмняваше вече дали не се е развалил.
Ето ги снимките преди Котел.
 



 

 


 



 

 




















Тринадесети ден
13.07.2013г.
Котел- малко след Елешница.
 


Тръгнахме чак по светло.
Хапнахме кисело мляко и баница(поне Аз)
Бях се заредил с фанта и кола.
Всеки който се е скапвал от ходене знае, че газираното има лечебен ефект при такива ситуации.
От водата често ти се гади, но от тоника никога.
Доказано е! Smile
Дидо изглежда е пипнал нещо вирусно.

Снимка от града за спомен:
 


 




На излизане от града е доста объркано.
Ще ми е интересно да прочета пътепис на някой, който е правил Ком Емине без да познава пътеките и разбира се без да е ползвал машинка.
Такова лутане ще падне в тези високи треви. Карта пак да напомня нямаше.
Идея си нямам как щяхме да се ориентираме.
Там някъде на пътеката има чешма ако успеете да улучите пътеката де.
Срещаме мъж и жена от индийски произход и разбира се ни питам за къде сме с тези тежки чанти на гърба.
Казваме истината, че сме за морето.
Ококорва се човекът.
-Какво море ве, тука само планини има, няма море.
Ние го успокояваме, че ако не днес то след няколко дена ще го стигнем.
Доста паднали дървета и прескачане има след Котел.
 


 


 
     


Общо взето и от тук до морето са фенове на чакалираните черни пътища, които отпарят кожата на краката.
На Върбишкия проход има къде да се хапне.
Шкембе чорбата и таратора са много добри в сравнение с тези на Петроханския проход.
Поръчвам си два тоника и сервитьорката ми ги носи с две чаши.Smile
Докато ядем Дидо отива до чешмата да си лекува краката.
Оказа се, че освен вирусното се е сдобил и с нови 5-6 мазола само от Котел до Върбишкия.
Казва ни, че остава да се лекува, но май беше леко на инат.Нещо май се поразсърди че не искаме да останем на прохода, но плана си е план и беше съобразен с Гундито който имаше само два резервни дни, които не трябваше да изгърмяваме напразно.Работи в частна фирма и ясно са му казали кога да се яви. Всякакви удължавания бяха просто невъзможни, а Дидо просто не искаше да мъ влезе в положение. Гледали сте Биг Брадър нали? :) Понякога хората в ситуация когато им е трудно и ги боли и са изнервени не реагират правилно и не ги интересува чуждото мнение.Не ми хареса че гръпата се разбива, но нямахме избор с Гундито. 
Ако се оправи до утре ще ни настигне ако не предполагам щеше да остане още ден, но на другия ден ни настигна за отрицателно време.
Ние с градския продължихме към Елешница.
 



 


 


 



Срещаме и диви и опасни хищници като този звяр тук: 


Двете чешми бачкат, но третата на самата река не.
По нататък, където е стопанството има табела от която водата е на около 300 метра по течението на реката баш до един мост.
Разбира се чешмата е в посока встрани от маршрута, но не е далече.
Вървите по чакълестия път покрай реката и стигате за отрицателно време.
Табелата се вижда изключително трудно и доста се почесвахме по главите докато я видим.
На чешмата ядохме.
Малко след стопанството си намерихме място и спахме.
Гунди искаше да продължим към връх Байрака според планана Тито, ама на машинката имах само бял екран и черта от трака и нищо друго, а и на картите го нямаше, така че спахме някъде там.
Лягаме и след малко в тъмницата почва едно здраво трошене на клони.
Някой стъпва тежко и обикаля около палатките.
Вадя Аз малката чекийка и я гледам жално.
Освен салам и сирене не виждам какво друго мога да направя с нея.
Чудя се да викам ли или да се правя на заспал или по-добре на умрял.
Накрая не издържам и поглеждам навън.
Няма никой, а трошенето и стъпките се чуват.
Е случи се най-накрая това за което подозирах.
Откачил съм от ходене съчетано с големи количества газирани напитки.
Излизам целия от палатката, за да разгледам по-добре и да разреша тази мистерия.
И кво да видя.
Един тлъст таралеж ама много голям и тлъст тича около лагера.
-Марш твойта кожа!
Не чува.
Очевидно е глух.
Успокоих се,че и тази вечер ще останем цели и неизядени.
Ходенето продължи цяла вечер.
Майтапът ще е ако таралежа си е отишъл по някое време, а на гости ни е идвала Меца.






Четиринадесети ден
14.072013г.
Елешница-15 км преди Дъскотна


Тръгнахме, когато вече просветляваше. 

 

 

 

 



Нямаше обхват, за да се свържа с Дидо да разбера ще тръгва ли или ще остава още ден.
Чуденето за това кой е Байрака свърши, когато попаднахме на табелки .
Нямахме намерение обаче да драпаме по този стръмен баир и го подсякохме.
Представяхме си какво е било преди разчистването.
Пътека на места не се вижда, но новата маркировка помага.
Вървеше добре докато в един момент се набихме в едно ужасно дере.
Бяхме се отдалечили от трака, за да подсечем малкия Дебелец от юг тъй като в трака е погрешно от север,Тито ме беше предупредил за това грешно минаване,  но забихме в дерето.
Реално не знаехме кой връх кой е, но знаехме, че тук някъде трака е сбъркан и трябва да вървим по маркировката.
Градския упорстваше и искаше през дерето, защото се виждало маркировка, но Аз забих по десния склон и му извиках да идва.
Бях се поизнервил нещо, защото гпс-а реално му вършеше работа колкото канчето, тоест никаква, а имаше офроуд карта за разлика от моя бял екран на който нямаше абсолютно нищо.
За капак тръгнахме първо наляво после надясно и разбира се попаднахме в таковата прясно.
Едни шипки, къпини и някакви други бодливи неща ни смъкнаха кожата.
Върнахме се и ги заобиколихме по високото.
После обаче пак в тях и пак зор.
Накрая нямаше вече бодили, но нямаше и маркировка, а и от чертата на трака бяхме далеч.
Чудехме се кой ще да е този Дебелец който трябва да подсичаме.
Забихме по едни свински следи и без да искаме излязохме на черен път който ни изведе на асфалта.
Чак когато излязохме на пътя градският, който е с офроуд карта, но е на ВИЕ с машинката ми каза, че му е излязъл връх Дебелец.
Изгледах го кръвнишки.Smile
Сега усетихме чак какво ще да е било преди чистенето.
Загубихме много време и нерви в този участък.
Дидо се обади по едно време, че е близо до прохода.
Каза някакво разстояние от което излизаше, че е по-близо и от нас.
Едва ли беше вярно, защото двамата с градския бяха придобили лошия навик да мерят разстоянието по права линия и по въздуха, а както знаем ние не можем да летим.
Опитите ми да ги откажа от тези километри и да свикнат, че разстоянието в планината се мери с часове се оказаха безуспешни.
Дидо наистина се оказа много близо зад нас обаче.
Беше успял да се възстанови по скоро психически отколкото физически и да ни настигне.
Разбрахме се да го изчакаме на прохода.
Къде е обаче тоя Ришки проход.
Решихме да чакаме в кръчмата, която шофьорът на един спрял валяк ни каза, че има надолу.
Само дето се оказа, че тази кръчма е далеч надолу и няма нищо общо с пътеката.
Не стигнахме до нея но намерихме чешмата с 5-те чучура.
Сега като се замисля не ги броих но май, че бяха пет.
Като видите подпорна стена на асфалта в далечината вече трябва да сте завили вляво към уширението на пътя  за спиране на колите , прескачате мантинелата и по една пътечка и там на 30м е чешмата.


По едно време и Дидо изскочи от някъде.
Тръгнахме бавно с Гунди.
Като си накиснеше краката и изпушеше някой фас Дидо щеше да ни настигне .
В края на деня с Гунди вече се влачехме, така че практиката беше да продължавахме бавно, когато Дидо спираше да пуши и яде , а той после лесно ни настигаше иначе в края на деня се налагаше да ни изчаква. Имаше лошия навик да пуши и хапва през пет минути и това ни един вид разбиваше ходенето. Ако спирахме толкова често нямахме да успеем да наваксаме докато с неговите физически възможности това беше лесно. Би трябвало той да се съобразява с нас при ходенето, но не искаше и по едно време спрях да обръщам внимание на претенциите му. Казвах му че продължаваме в бавно темпо, а той си знае че след двайсетина минути ни е настигнал. Гундито имаше страшни рани по краката, а при мен болката беше вътре в краката и след всяко спиране тръгването ни беше много трудно и болезнено. Тъй ли един път не попаднах на дебели спътници, които аз да чакам и да подканям, а все на разни маратонци като Дидо и киборги като Градския, който въпреки раните вървеше като машина.Smile
Някой и друг километър преди да спрем едно изръмжаване и чупещи се клони ускориха хода ни.
Пак падна едно викане.
Като излязохме от гората на едни поляни вдясно от нас намерихме голяма чешма на която спахме.
Бутилката(газовата) беше влязла в канчето и не можех да я извадя, за да го ползвам.
Взех назаем и направих последното картофено пюре с всичкото сирене дето остана от Котел.
Богато ядене.
Само дето бутилката се катурна и всичко се изсипа на тревата.
Обрах отгоре отгоре каквото успях.
Баси и каръка.
 


 



Вятърът се усили през нощта и палатките заплющяха по едно време.
На някои хора им паднаха рейките.
 








Петнадесети ден
15.07.2013
15км пр. Дъскотна-9 км преди Козичино









Наистина помислете за добри стелки в обувките.
Заради чакъла продължавам да се чувствам все едно някой луд готвач на пържоли е взел онзи металния чук с ръбчетата и ни млати по ходилата .
Знаете го чука дето се начукват пържолите.
Последните два дни правим по около петдесет километра и ходилата не издържат заради чакълестите пътища.
Някъде към Дъскотна срещаме овчар със странни червени гащи и синя тениска, който ни пита дали го правим този преход за пари.
Снимах го:
 






Тук някъде видяхме и как малките гъсета ги водят на урок по плуване.
Първо в детския басейн, а като пораснат и в олимпийския.
 








По пътя е пълно с катуни.
Дидо  остана на по-дълга почивка на една чешма преди Добра поляна . Ние продължихме с по-бавно темпо.
Докато ядехме до магазина в селото с градския, Дидо ни звънна и каза, че ще остане в селото, зачудих се пак ли е в криза или наистина му има нещо, но в селото имаше доктор и нямаше защо да го мислим. Е , оказа се че докторът го е изкарал напълно здрав физически, ама ...:)
Продължихме напред с Гунди покрай Топчийско и разни други села в които май, че не влязохме.
 











Някакъв ураган се беше извил над Топчийско. 










Нас ни засегна само краят му .
Утрепани решихме да спим до една от чешмите дето е на стотина метра вляво от пътя.
Пратих координатите на Дидо ако реши пак да ни догонва. Искаше ми се групата да завърши заедно.
В един от катуните мургав вожд дялка пръчка и ни насочва в посока обратна на трака в машинките.
После едни коли ходят насам натам по черния път и се връщат.
С градския заподозряхме, че е възможно ние да сме основната вечеря или пък са си харесали техниката дето виси от вратовете ни.
Стигаме до въпросната чешма дето ще спим, а стотина метра по нататък катун.
Ми сега.
Ако ни видят сигурно ще дойдат с брадвите през нощта.
Продължавам да наливам масло в огъня като обяснявам на градския какво точно ще ни се случи.
Посочвам му едно криво дърво от което висят сезали и му обяснявам как се дере човек вързан с главата надолу.
Хилим се, ама по скоро хълцукаме.
Успявам да го извъртя и да се съгласи да иде да ги пита дали няма да ги притесняваве ако спим до лагера им.
Гледал съм по филмите, че така се прави.Smile
Другият вариант да се крием, когато някой идва за вода и да ни види щеше поне един бой да ни изкара.
Представяте ли си какво пищене ще е ако някое дете или жена дойде да пълни вода и ни види залегнали в тревата.
Гунди се кани да тръгва на самоубийствената мисия и Аз не мога да се сдържа.
Напушва ме, но гледам да съм сериозен.
Подавам му ръка и му казвам уж сериозно, но ще се пръсна още малко:
-За мен беше чест че те познавах...и гледай като те натиснат да викаш силно, че да мога да те чуя и да избягам.
Прихваме и чак корема ме заболява от смях.
Накрая взехме раниците и двамата отидохме до лагера им.
Бяха много любезни, поговорихме и в крайна сметка спахме до палатките им.
Изнесох един урок по география на малките, които изглежда не знаеха, че има и по-високи планини.
Показах им къде сме на картата на машинката, как се разпъва палатка, колко дъжд издържа..щеките и те им харесаха.
Спах добре и напълно спокоен
.







Шеснадесети ден
16.07.2013г.
9 км преди Козичено-нос Емине 



Нови петдесетина км.
Отначало е добре , но после камъни, камъни...
Над Козичино:
 

















Притеснявахме се за водата в Козичино, но се оказа, че пред кметството вече е оправена.
Освен това открихме още една макар и леко встрани.
На влизане в селото се стига до една по модерна тъмнокафява дървена постройка.
Нещо ниско е, но е добре направено.
От него веднага вдясно на повече от 90 градуса надолу към едно дере.
По лесния вариант е асфалта пред кметството.
Цъкнал съм ги на машинката.
Напълнихме по три литра, но ако не беше апашкото прескачане в Ловния дом нямаше да ни стигне.
Жегата беше голяма.
Пътят към Ловния дом беше от гадния чакъл.
Един от горските дето пазят някакви дърва ни каза откъде можем да минем, за да влезем.
Вратата от към асфалта е отворена.
Викахме, ама никой не излезе.
Влязохме и от чешмата на двора напълнихме по литър и нещо.
Градският искаше даже да седнем да обядваме на райграса.
Изтиках го навън.
Само това оставаше, някой ловджия с пушка да ни подгони.
По едно време до нас изниква Дидо.
Бях му казал координатите, когато бяхме около кулата.
Оказа се, че не е оставал в селото, а е продължил и е спал в предния катунSmile
Ял е даже на аванта.
Нямахме обхват, когато бяхме до чешмите където спахме, така че беше невъзможно да разберем това.
Участъкът тук е много по-опасен от Купените при ураганен вятър.
Колите карат плътно вдясно и от завоите не се виждат.
Уж има някакви ограничения на места до 30-40, но колите хвърчат със сто.
Гунди едвам върви с тези крака и отказва да слиза встрани от пътя на чакълената ивица.
Убеждавам го, че под гумите на някой тир ще боли доста повече от разранените ходила по чакъла.
Оставаше като власите да се удавим на края на Дунава.
Вървя си Аз спокойно в един момент в който насреща няма никаква кола.
По средата на пътя има непрекъсната черта за колите дето са зад гърба ми, така че съм абсолютно спокоен.
В един момент чувам автобус но той е от другото платно защото вървим срещу движението.
Няма проблем нека си минава.
Да ама в същото време един идиот с джип решава да изпревари автобуса на място забранено от непрекъснатата линия.
Чак когато огледалото му ми закачи ръкава докато мина със сто покрай мен се усетих, че вече съм сред идиоти.
Изкриви ми се врата от обръщане без значение, че вървях в насрещно платно и не би трябвало да ме притесняват колите отзад.
Вървим вече от цяла вечност и нищо.
 





По Пътя(Дж.К.) 







По едно време виждам фара.
Вместо да се зарадвам ме избива на рев от километрите, които има до него.
Баси и колко още мъки ме чакат.
Дидо е извърчал някъде напред, но после каза, че нарочно не е отишъл до края, за да е отпочинал, когато стигне до фара.
Отиде на другия ден сутринта, което май беше по-добрия вариант, защото ще го запомни с добро този фар докато ние се оглеждахме за камъни да му счупим лампите. :)
Беше уредил стаите.
Много се губи обхвата в това селце.
Успявам да стигна на 500 метра от фара.
Гунди Терминатора продължава, но Аз лягам на земята.
Ходилата ми пулсират от болка и не мога да стъпя.
Оглеждам се да видя дали някой не минава по пътя и почвам да псувам.
Знам от опит, че псуването на всичко и всички помага при болка в ходилата.
15 минути псувам и проклинам и махам крака във въздуха белким натрупаната кръв се отече обратно.
През няколко минути се оглеждам да видя дали някой не се задава по пътя.
Накрая болката утихва с една степен и успявам да се изправя.
Най-дългите и трудни 500 метра.
Мисля, че градският е вече стигнал, но той отново ме изненадва.
Изкача от едно храсти на сто-двеста метра преди фара ококорен.
Досетих се защо се е крил в храстите, а и той ми казва как му е дошло изневиделица и ме напушва смях.
Очевидно и на двамата тези последни метри са ни трудни и ще ги запомним.
На вратата на фара е написано, че е забранено за Ком-Еминейци и че се стреля без предупреждение и на месо, а и има хора с автомати и германски каски на главите , има и минно поле и картечни гнезда, така че не правим опит да прескачаме оградата.
Качваме се на брега.
 












Духа силен вятър.
Отдавна не бях виждал морето.
Беше приятно да го помиришеш.
Направих си снимка на която личи измъчената ми физиономия.
 








5 кила само съм отслабнал....до оня ден когато се прибрах.
Надявах се най-накрая да си видя плочките по корема , ама де тоя късмет.
Ще ми трябват поне няколко Ком-Еминета като че ли.Smile
Знаех, че заради умората и болката в ходилата ще оценя момента чак на другия ден или още по-нататък.
Когато стъпих горе просто  се чудех как ще мина този километър и половина обратно до селото.
Метнах с всичка сила камъчето, а другото остана за вкъщи.
 








Към вкъщи на другия ден.
Най-приятния начин да се приберете е като тръгнете към Елените откъдето хващате автобус за Слънчев бряг.
От там може и за Бургас, а може и за навсякъде другаде.
Вървите само по черния път покрай брега без да катерите разни височини и ще стигнете морето.
Приятната част е след няколко километра, когато черния път от Емона свърши в морето на един плаж.
Няколко километра от там покрай брега може да стигнете Елените.
Бях отпочинал и нищо не ме болеше и беше истинско удоволствие да слушам вълните, които пличкаха в краката ни.
 











Намерих си малък рапан.
Минава се покрай ферма за миди.
Едно кратко видео с пличкане на вълните.  

https://photos.app.goo.gl/e7cejUA7nZ9MvNWU9









Пазачът ни предупреди, че в Елените има охрана и е затворен комплекс и да караме по плажа.
А бе не беше толкова затворен и хич я няма охраната.
По моите стандарти добра охрана значи съвсем друго.
Беше красиво и очевидно скъпо.
Хубава работа, но малко българска.
Имаше макар и не в самия комплекс, а зад оградата преливащи кошчета за боклук.
Имаше разбира се и много руси моделки с ефирни бански.
Само за това си струва да минете от там.
Разбира се винаги ще се намери някоя дебела германска баба да развали пейзажа.
Много чужденци има .
Разбира се въпреки, че не отговаря на някакви високи стандарти за добре охранявано място, битници като нас направиха впечатление.
Един спасител и един с табелка уж им беше много интересно да чуят откъде сме минали и дали е имало мечки и това и онова...
Това за какво е, ами това и гледа машинката.
Ми тези пръчки какви са, маркировката как е.
Направо ни проведоха един разпит като често не чакаха отговора на въпроса и задаваха скорострелно следващия не че ако бяхме камидзета с тези раници проучването щеше да свърши някаква работа.
Що се отнася до дребни джебчии охраната ще се справи.
Беше интересно да видиш полицай с червени гащи и тениска.
Те поне не ни питаха за пари ли го правим това Ком-Емине.
Smile

Не можах да позная нито Свети Влас, нито Слънчев бряг.
Баси и строителството.
В автобуса до мен сяда млада рускиня.
Не знам кой е измислил формулата за ценробежната сила, но от здраве да не се отърва.
Трябва ли да споменавам при остър завой какво се случи с рускинчето дето не познава законите на физиката.
Сега се сещам и други случки, но не може всичко да се напише.
Каквото съм успял да надраскам в бележките това е.
Ако се сетя нещо ще го добавя някой ден.
 














2 коментара:

  1. Това е най-доброто четиво, което съм прочела този месец. Благодаря ти.

    ОтговорИзтриване
  2. holland to win euros odds - Vntopbet.com 우리카지노 우리카지노 クイーンカジノ クイーンカジノ 온라인카지노 온라인카지노 2403Over Under Line Betting: A Hybrid Analysis of Soccer

    ОтговорИзтриване