Зима.Село Тъжа-Триглав-Марагидик-Параджика-Калофер.

Седях вкъщи и се чудех какъв маршрут  да избера, когато колега от форума(Тодор) ми предложи да отскочим до Голям Кадемлия  за събота и неделя. Щяхме да сме трима. Аз, Той и половинката му. За да не хващам нощни влакове и да се наспя  си взех почивен ден(петък), а за да ми отпочинат  краката след ходенето и за да напиша  глупостите, които в момента четете си взех и понеделника. Въобще не мислех да продължавам след заслона,  но плановете се промениха и понеделника го прекарах  в ходене затова взех още ден, днес, вторник,  за да си отпочина и почеша пръстите с клавиатурата. Беше хубаво, но и натоварващо ходене. Най съм доволен, че не се отказах последния ден въпреки, че предвид черните облаци от север в началото на деня най-разумно беше да се откажа и спусна по ниското. Гледките пък от връх Русалка(Марагидик) бяха уникални с тези прииждащи облаци. Жалко, че не съм добър в снимането, но този връх който е встрани от билото е задължителен за посещение.  Първи ден: Стара Загора-два влака, автобус-село Тъжа-хижа Русалка.  Ако вървите като баба ми, когато беше на 90 години ще успеете за два часа от село Тъжа до хижа Русалка. Повечко кал и по-малко сняг.  Много е евтино. За спане, огромна порция боб, бира, чай, картофена салата с перата на зелен лук и 4 филийки хляб ми взеха само 13 лева. Мачките(писаните) отначало бягаха, но после самички дойдоха да се отъркат и помъркат.  Втори ден: Хижа Русалка-х.Триглав-Голям Кадемлия.  Тодор и Венито позакъсняха и малко преди обяд тръгнахме нагоре към заслона. Интересно беше, че и тримата бяхме с един и същи зимен модел на Бореал. По пътя нагоре снегът вече е повечко от калта.      Стигаме хижа Триглав и от поляната пред нея завиваме надясно.    Никой не е минавал след последните снеговалежи. Снегът в тази част е много. Гази се, но по-лошото е, че се лепи. Така се трупа по снегоходките, че не можех да си вдигам краката от тежестта. Ходенето в началото беше много стръмно, мъчително и се изморих. По нагоре по ръба снегът беше по-малко, но се пропадаше между камъните и това е леко изнервящо, защото не смееш да стъпиш. Общо взето моментното състояние на снежната покривка е такова, че ходенето не е така забавно. Запънал съм ръбовете на снегоходките докато отдъхвам. Има доста стръмни изкачвания, където ако се фирнова снегът ще ви трябват котки, но не е нещо страшно.  Тодор и половинката му се набират по един безснежен участък в горната част на качването.  Връх Ботев в средата на снимката.Вижда се кулата като малка черна точица.  Пристигнахме на свечеряване и докато се намотаме слънцето взе да залязва.  Заслонът се оказа по-добре зареден и от супермаркет. Има и от пиле мляко. Двама души могат да изкарат седмица ако ги хване някоя буря горе и то без да се лишават от нищо. Стопихме вода и откъртихме. Тодор така хъркаше, че от вибрациите вратата се отваряше. Отначало си мислех, че ратракът се качва към заслона пък то какво се оказа.  Трети ден: Заслонът-Смесите-връх Русалка(Марагидик)-хижа Тъжа.  Сутринта казах добро утро на останалите коти на Триглав(Малък Кадемлия и Пиргос) и на Слънцето. Не знам защо така обичам да снимам срещу слънцето. Не бързахме и тръгнахме към осем часа. Все още нямах идея какво ще правя, ще се прибирам ли или ще продължа. Тръгнах на това ходене защото Тодор ме извика, не бях правил никакво проучване и не бях планирал нищо. Качих се на Малък Кадемлия да цъкна някоя снимка, но не ми харесаха. Малкото сняг по високите части ме изкарваше извън нерви. Все пак можете да ги видите в линка, където са всичките снимки. Голям Кадемлия сниман от разклона между Малък Кадемлия и Русоватец.  Връх Ботеви.Това черното дето се вижда не е точно оголено, а хвойната не е съвсем покрита и се виждат връхчетата и.  Имаше участъци докато слизахме към Смесите, които изглеждаха с малко сняг отдалеч, но се пропадаше и имахме няколко падания. Човек ако не внимава може да усуче някое коляно затова по надолнищата не трябва да се бърза. Поглед назад за довиждане на Кадемлията.  Малко преди гората и в самата нея снегът е доста и се лепеше не само отдолу, а и отгоре на снегоходката. Надигаше ми петата все едно съм вдигнал *коконите* и в един момент стъпвах на пръсти затова спирах да го изчагъртам от време на време.        След гората пътищата ни се разделиха. Аз тръгнах към хижа Тъжа и Марагидик, а Тодор и Венито към колата в село Тъжа. Стана много жега и се опърлих от слънцето. Не ми се слагаха очилата, а трябваше. После виждах цветни кръгове като влязох на тъмно в хижата и се блъсках в масите. Пийнах няколко коли, че нямаше тоник, оставих половината багаж да не ми тежи раницата и поех към върха. С лека раница бях като Хон Гил Дон(известен в миналото карате филм с летящи китайци) Никога не тръгвам без най-важните неща в раницата дори и за кратки разходки до близки до хижата върхове като този. В началото пак лепящ сняг, но ако ходите тези дни от хижата до връх Марагидик снегоходките по-скоро ще ви пречат и тежат. Нагоре снегът може да се заобиколи или се минава лесно през него. Това качване беше черешката на тортата от ходенето. Много красиви гледки и тъй като беше на живо гледките се меняха непрекъснато заради прииждащите облаци. Трябва да се види защото снимките на аджамия фотограф като мен не могат да покажат всичката хубост. На средата на пътя оставих снегоходките на пътеката, за да не ги мъкна. Затиснах ги с голям камък, защото вятъра се усили много и имаше вероятност да излетят. Цъкнах им едно знаменце на машинката, за да не вземе да паднеше мъгел и да се чудя къде са.                Ботев е някъде там скрит зад облаците почти на всички снимки, а на последната, за да се ориентирате по-лесно се вижда и хижа Плевен точно над една права снежна линия, която предполагам е влека. Бях благодарен, че съм там в този момент, а можех да съм вкъщи и да пиша спамаджийски коментари тук във форума. Идеше ми да да ги изкрещя на висок глас тези благодарности, но тъй като съм заклет атеист нямаше към кого да се обърна и затова само тихомълком се наслаждавах на ситуацията. В такива моменти човек има кратки проблясъци и разбира, че има много малко време на тази земя, за да го губи като отдава такова голямо значение на злободневните неща от живота. После на слизане проблясъците зачезнаха и отново влязох в Матрицата. В хижата хапнах две супи и изпих 2.5 литра кола, за да се справя с обезводняването. Напоследък ме обхващат съмнения, че имам проблем с газираните напитки. Чудя се защо има сбирки на анонимните алкохолици , а няма сбирки на ...даже не знам как ни викат. От Ботев дойдоха двама туристи.Поприказвахме за това онова. Проверихме прогнозата за Ботев на телефона им. В един от сайтовете го даваха ясно и без вятър и чак следобяда облаци. Не познаха.  Четвърти ден: Хижа Тъжа-Русалиите-Юрушка грамада-Параджика-Калофер.  Към седем и нещо казах довиждане на Румен(хижарят) и излязох да огледам и да реша окончателно накъде. След няколко кратки ходения в снежни виелици като видя черно небе и превъртам. Лошото време във високата зимна планина е много депресиращо и коленете ми се разтреперват като усетя, че се задава нещо подобно. На юг биваше, но на север беше тъмно синьо чак черно и идеше бързо. Бях на два акъла, но си казах, че винаги може да се върна. Този малкия пухкав приятел предния ден ми сви едната снегоходка, а сутринта докато ги слагах ми пречеше като си вреше мокрото носле навсякъде.    Внимавайте много и не оставяйте нищо найлоново без надзор, защото може да го глътне. Много е любопитен и опитва всичко като го захапва. Страхотна малка играчка е. Зимата трябва да изкачите Русалиите. Лятната пътека е като писта на места и е невъзможна за минаване. Цъкнах коловете, които над гората липсват в картата. Ходенето в малката горичка в началото отново беше изтощително. Двамата които бяха слезли от там бяха ходили само с обувки и не можех да вървя в следите им със снегоходките. От време на време поглеждах на север и виждах как чернотията приближаваше. Щях да се върна, но от юг оставаше чисто. Юрушка Грамада вече леко се беше скрил от облаците, но мътилката не падаше ниско долу и оставаше горе по най-високите върхове и от северната страна вдясно на снимката.    Поглед към слънчевия юг и Голям Кадемлия на изток.    Вятърът стана много силен и като пусках щеките само на каишките чат пат заставаха почти хоризонтално. Е, не чак толкова, ама на страха очите са големи . На 600-700 метра от котата на Юрушка Грамада бях решил да се връщам . Ако човек се отпусне или затича и вятъра ще го отвее. На инат продължих, но ако станеше по сериозно хич нямаше да се чудя и щях да се върна. Горе на върха забръска и ситно просо, което се набиваше в очите, ама къде ще ровя в раницата за маската. Или бях тръгнал с разхлабена раница там дето се опира в раменете или вятърът я беше разхлабил. Опитах се да напипам горните каишки и да я стегна, че усещах как въздушния поток минава между нея и гърба ми и се мъчи да я отнесе, но с ръкавици не става. Ако 5 минути се пробвате да го направите и не успявате да намерите каишите опипвайки, то значи сте се паникьосал. Другото обяснение е, че бях сложил 100-левовите ръкавици и ако ги бях свалил щеше да ги отвее долу в Калофер. Не можех да ги рискувам, защото щеше да ме е яд. Параджика беше скрит през повечето време.    Към края се откри и го цъкнах. Вече не мислех за връщане, защото коловете надолу бяха на една ръка разстояние.  Още докато го качвах чернотията от север взе да изсветлява и облаците станаха за кратко на вид съвсем безобидни и бели. Нищо общо с времето преди три часа. Седнах и ударих голяма глътка газирано. В такива моменти е особено вкусно.    На юг съвсем се изчисти.Поглед на изток към Голям Кадемлия.    Ботев беше обвит в безобидна бяла пелена, но докато слизах се откри и го цъкнах.  Колкото повече се слизаше надолу от Параджика толкова повече се газеше, но беше по надолнище, така че нямах ядове. Цъкнах всичките милион колове от зимната маркировка там където ги няма на картата. Заслон Михайлов ми е ясен, но с долните две постройки има малка неяснота. Според надписите на място, заслонът(Рудината) е горната приличаща на кошара мизерна постройка, а не служебната постройка по-долу, както е отбелязано на бг маунтайнс и на картата на Домино. Както и да е, слизането към края беше много стръмно и трябва непрекъснато да удряш спирачка, а това натоварва шенкелите(коленете) Снегът аха аха да текне като вода от жегата. Окалях се до ушите. Ето и снимчока за довиждане направен от черния път в посока Ботев.  На асфалтовия път в делничен ден е пусто, но все пак минаха две коли. Трактора не го броя. За пореден път се инатя не вдигам ръка и чакам хората сами да се сетят, че ме болят краката и да спрат. Твърдо решавам на третата кола да махам. Чувам шум и се обръщам но се оказва колело, а не кола. На всичкото отгоре колоездачката не го кара, а го тика тичайки до него. Странна работа. Сигурно е нов вид спорт, защото гумите не изглеждаха спукани. Правеше го под музикален съпровод със слушалки в ушите. Ако сте умрели от жажда има хубава чешма по средата на пътя м/у Паниците и Калофер с пейки и покрив.