От миналата година исках да ида на Тевно езеро зимата и тъй като високия Пирин си е мамата трака през този сезон, избрах най-лекия за мен вариант през хижа Беговица.
В събота 20.12. след половин денонощие влакове, такси и малко пеша се добрахме с един съфорумец(Миро) до хижата.
Нямаше време за нагоре и останахме да пренощуваме.
Няма как да не спомена хубавите манджи, които се готвят там.
Лятото ядох ориз с коприва, а сега телешко с гъби и картофи.
И копривата и гъбите се берат от персонала и тези специалните им манджи стават да си оближеш пръстите.
Поздрави за хижаря Николай. Запомнил ме беше човекът като ходих лятото.
Не бях спал предната вечер щот във влак трудно се спи и очите ми се затваряха.
Легнахме си рано въпреки оптите на непозната колежка туристка да отвлече спътника ми.:)
Смея се, ама няма майтап.
Това е проблемът като ходите с Миро, трябва да го спасявате от коуежките, които са му хвърлили око.
Не мога да им се начудя на акъла на жените.
Защо биха предпочели някой дето е 185см, мускулест и със сини очи като коуегата пред някой нисък , опален от слънцето и с корем като кайряшка мравка като мен.:)
С триста зора и ултиматум, че в седем тръгвам и никого не чакам успях да го изтръгна от ръцете им и насила го качих в стаята, заключих, за да не го измъкнат и скрих ключа, за да не би пък той да си промени решението и да изчезне през нощта.:)
Пак се хиля като го пиша, ама няма майтап.
Исках да е в добра форма на другия ден щото времето по прогнози беше леко притеснително и не ми се тръгваше с някой с омекнали крака дет да го влача нагоре.
Разбрахме се да станем в шест часа, ама тъй като го познавам от вече две години навих часовника за пет и половина, а като звънна му казах, че е шест и да побърза с яденето, бръсненето, дрискането, пиенето на кафе, пушенето на половин кутия цигари, яденето(второто за сутринта).......чата във фейса от терасата, който май не се осъществи ........и т.н.
Закъсняхме малко.
Следващия път ще навия часовника два часа по-рано.
Проблема е, че ме усетиха, че го правя и втори път едва ли ще мине номерът.:)
Снегът започва от хижата нагоре.
В началото е малко и стъпките от миналите преди това хора са се запазили .
Сложихме снегоходките само да не ни тежат и за да не се плъзгаме.
Леко ми тъкаше под лъжичката заради прогнозите, но винаги можеше да се върнем.
Едни черни облаци идваха от север, но оставаха западно от нас, а напред към целта върховете се обвиваха в нещо по-бяло и не толкова страшно.
Следобяда го даваха по форекаста 65км в час и съчетано с мъглата и ситния сняг който заваля по едно време и ставаше сложно и затова бързахме да изпреварим най-лошото.
По едно време имъглата и белотата ни обвиха и се наложи да чакаме щото не виждахме къде стъпвахме.
То реално времето после се пооправи, ама знаехме ли.
На запад и назад:
На изток и на юг.
В началото не се затъваше, но постепенно докато се качвахме към Беговишки превал, първо затъваха само снегоходките, после и над глезена стигаше снегът, но това си беше нормално.
Вече нямаше следи или бяха засипани и газенето по баира ни поизпоти.
При пресичането на един малък поток Миро пропадна от снежното мостче и крака му се заклещи и не можеше да ни да се измъкне ни да се освободи щото му идваше прекалено надолу.
Докато хвърля раницата, махна моите снегоходките и успя да разкопчея замръзналите каишки на неговите снегоходки и обувката му се понапълни малко с вода.
Не беше голям проблем, хапнахме, пийнахме и продължихме.
След Беговишки превал снегът е много, но е надолнище и се слиза лесно.
Минахме по коловете после през реката един два пъти и слязохме долу в ниското.
Бях поразпитал за това онова и бях решил да не минавам по *зимната* по която също имаше лавинна опасност, а и едва ли щях да я улуча.
Яд ме е, че не турих трака в машинката, а реших да карам на спомен от трака който разгледах на компютъра от това къде се минава във финалното качване към Тевно по онова заравненото място северно от Каменишки кукли.
Мисля че все пак го улучих, но с леки отклонения, а и снегът се оказа не какъвто го искахме.
Завихме вдясно по едно заравнено място северно от Каменишки кукли, после леко слязохме и тръгнахме вдясно и нагоре покрай река с големи камъни . Тя реката не се виждаше и камъните бяха покрити с два метра сняг, ама мисля че там имаше река.
Ако снегът беше фирнован нямаше да имаме никакви проблеми и всичко щеше да е песен дет се вика.
Само че както се досещате ако беше така нямаше да пиша това и щях най-много да сложа някоя снимка в *къде се мотахте последно*. :)
Имаше един много стръмен, но кратък като разстояние широк два метра склон който изглеждаше добре и макар.
Това е точно над реката с големите камъни.
Излезехме ли отгоре и си бяхме решили проблемите.
Снегът обаче беше навят на това място до гърдите и се пропадаше дори под него в дупките около камъните.
В повечето време бях срещу стена от сняг, която ровех със снегоходките и с ръце и се мъчех да издрапам, но без никакъв успех.
Не помръдвах и на сантиметър от мястото си въпреки усилията и не можех близо час да преодолея някакви си десет метра до горе.
Един час според колегата, а според мен си беше цяла вечност.
Бях загубил представа за времето.
Никога не се бях изтощавал досега толкова, че да получа крампи в краката, а не е като да не съм ходил извън предела на силите си досега.
Бях тръгнал малко след настинка от която уж се оправях.
Който не е получавал крампи не знае как боли, а в съчетание с изтощението от усилието, си е направо уникално гадно.
Свалих снегоходките да пробвам без тях, но това се оказа грешка, защото краката ми влязоха между камъните и се набих толкова надолу, че за малко да ми се скрие и главата.
С триста зора си измъкнах крака между два камъка и пак крампа отзад на бедрото.
Пак сложих снегоходките , но нямах сили да ги закопчея щото са ми нагласени да се закопчават с голямо усилие , за да не падат когато не трябва и затова се наложи да разхлабя каишите.
Ако знаете само колко лесно се разхлабват замръзнали каишки.
Това естествено после ми изигра лоша шега.
Миро беше десетина метра под мен, под мен защото този уж леко полегат склон се оказа толкова стръмен че стъпвах не на него, а на изгребания сняг, а в същото време раменете ми опираха в склона и бях един вид полегнал въпреки че бях стъпал на краката си и прав.
Бях останал хептен без сила, тези десетина метра които ми оставаха до горе бяха невъзможни за минаване и предложих на колегата да слезем петдесетина метра и да се пробваме от другата страна на големите камъни(реката).
Вятърът беше взел да се усилва и Миро каза че слезем ли пак надоло за да търсим път, по-добре ще е да се връщаме.
Аз самия бях пред отказване щото времето беше напреднало, а само ровех и не помръдвах и на сантиметър, а времето няколко пъти на идване даваше индикации, че ще се развали.
Това което ме отказа от връщането беше че ако се пробвам да сляза от мястото където бях, най-вероятно щях да да се бухна върху Миро и макар и да не беше толкова високо, че да се утрепем, със сигурност щяхме да счупим по някой крак или ръка.
Починах няколко минути, за да събера повечко сили, надъхах се и тръгнах леко странично и пак нагоре, което не беше много разумно щото ако снегът или теренът отдолу беше като този по който драпахме щях да се озова 15 метра по надолу с някоя фрактура.
По закона на всеобщата гадост в този момент разхлабената снегоходка падна от крака ми, за капак и крампа отзад на бедрото.
Въобще отвсякъде пълен кеф.
Вече виждах звезди посред бял ден, ама за това главната причина беше белотата наоколо, а бях свалил маската щото въпреки кучия студ се потях и потта замъгляваше стъклото.
Който е ходил по-дълго време без маска в тази белота знае какво е.
Гпс-ът ми беше се навлажнил и стъклото беше замръзнало в тънък слой лед.
С два пъти по триста зора я закопчах и с доста псувни(гарантирано помагат когато сте на зор) издрапахме горе.
Не останахме много на едно място щото отрупания със сняг Каменишли кукли застрашително се беше навесил над нас.
От тук нататък като изключим умората си беше песен(лесно).
Пред нас се показва ей това.
МАЛКА КАМЕНИЦА ВДЯСНО И КРАЛЕВ ДВОР ВЛЯВО
МОЗГОВИШКА ПОРТА
Вятърът беше взел да изчиства облаците и слънцето блесна:
връх Каменица
Малка КАМЕНИЦА
Идвал съм няколко пъти лятото на Тевно, но никога не бях нинавал от тази страна и многото вървене ме изненада.
Все си мислех че ей сега ще видим заслона и всеки път следваше някой нов баир за качване.
Вятърът се усили на пориви до степен да те накара да се приведеш и стегнеш, за да не те отнесе и бойния дух взе да спада и в този момент:
Прекръстих се иказах някаква моя си измислена в момента молитва въпреки че съм си абсолютен атеист, ама в такъв момент след толкова зор да видиш подслон, няма как поне да не се усъмниш в съществуването на Господ.:)
Това клипче и главно съпровода на музиката от телефона ми, говори за настроението дето ни обзе след това:
Увеличете си звука, че малко е тихичко иначе.
https://photos.app.goo.gl/vSwmDQEWyi39zt6r7
Някъде по това време:
В заслона нямаше дърва, но пухенките и чаят ни стоплиха.
Тук ново двайсет.
Газта ми свърши след като си стопих водата, а не би трябвало защото с тези най-малките бутилки топя вода по три дена и си правя пюретата тези три дни и остава даже .
Не ми е за първи път и точно знам за колко вода ми стига и нямам обяснение освен, че съм я ползвал бутилката и съм забравил.
По закона на всеобщата каквото беше там и на Миро газта му свърши.
Това вече ме притесни, защото ако се наложеше да останем аварийно заради времето още ден два, нямаше да имаме вода.
Като сложим и това че нямаше как да се върнем по същия път това ми докара една почти безсънна нощ.
Досега не се бях притеснявал така за следващия ден.
Трябваше ни задължително хубаво време, за да си изберем подходящ маршрут надолу, а не можехме да изчакаме хубаво време заради липсата на вода.
За пръв път попадах в шибинг ситуация от подобен род.
Едвам дочаках сутринта, хапнах малко, пийнах малко вода от литъра и половина който имах, стегнах раницата и зачаках Миро да свърши всички тези процедури които изброих предния ден.:)
Забравих да спомена, че денят беше ясен и сравнително тих, което много ме радваше и ми стана по-леко на душата.:)
Поне щяхме да виждаме къде ходим, защото нямахме на идея какъв е терена по който щяхме да слизаме.
Слизането беше вдясно от мястото където се качихме.
Въртяхме доста наляво и надясно докато се озовахме на едно ниско около 1.50м метра отвесно място след която следваше много къса наклонена писта за бобслей.
Хвърлих си раницата и щеките да не ми тежат и пречат и спускайки се на ръце скочих с лице напред .
Бухнах се по задник, но тъй като имаше голям наклон нямаше силен удар, а само десетина метра плъзгане надолу.
Миро като по-дълъг успя някак си да слезе и да стъпи преди да се лизне и той надолу.
Вече бяхме долу, притеснението изчезна.
Поглед назад:
Даже клека по Мозговица не можа да помрачи доброто настроение.
Денят се очертаваше идеален що се отнася до времето.
В момента няма по мое скромно мнения никаква опасност от лавини ако се мине по [b]лятната[/b] пътека [b]над[/b] река Мозговица, защото надолу по Мозговишкия рид снегът по тези изложени на слънцето южни склонове е малко .
В клека който е в началото на пътеката снегът е много и се пропада и в гората после има сняг, но не е болка за умиране и се ходи лесно, а някъде и пълзи.:)
Минахме през Бански гроб, после през Преливниците на Мозговица и слязохме на Попина лъка.
Това е моста при преливниците, който се беше обледенил като водата в шишетата ни:
В сравнение с драпането обратно към Беговишки превал, където е зарито от сняг минаването оттук по лятната пътека по реката си е песен.
Докога ще е така и безопасно не знам, но в понеделник 22.12. е това положението.
При следващите обилни снегове в края на годината сигурно ситуацията ще се измени, но сега това е най-добрия вариант за слизане надолу към цивилизацията.
Сега хапвам пийвам и готвя раницата за утре и следващите 4-5 дена за нещо по-леко Родопско....а дано е по-леко, ама надали.:)
Всички снимки:
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/IlyUyK#
Трак:
http://dox.bg/files/dw?a=60ef31dd69
Няма коментари:
Публикуване на коментар