понеделник, 30 декември 2013 г.

Зима.Белмекен-Заврачица-Мусала

Първи ден: Костенец-хижа Белмекен

Чудех се до последно откъде да стигна до хижата.
Искаше ми се да е през връх Плевнята, но като знам какъв клекинг е като се скрие пътеката от снега и се отказах от този вариант.
Оставих го този маршрут за по нататък, когато се затрупа клека и снегът стане по твърд, че сега все едно в памук стъпвах.
Пристигнах късно на вилите.
Докато си оправям раницата в началото на пътеката някакъв местен образ ме съветва, че нагоре не е за сам човек. Съгласявам се с него.
После компетентно се произнася, че до горе е най-много 5 часа, защото снегът е твърд.
Тук не му вярвам вече([size=9]оказах се прав[/size]), но кимам разбиращо и благодаря за информацията.
Може би трябва да поясня какво имам предвид *местен образ*.
Това е някой с вид на току що излязъл от кръчмата.:)
Освен това бях ходил вече два пъти зимата по този маршрут и знаех това онова.
Още отначало почва чист лед, който се е получил от джиповете с които се качват мисля, че тези от водното.
За да не се изтърся сложих снегоходките, които зацепват, а и по-добре е да са на краката вместо на гърба.
Още от началото се забелязва, че снегът не е като друга година. Доста по-малко е.
Помня как се трошиха дърветата от натрупания сняг като идвах последния път.



Нагоре виждам знак *Забранено за риби*:) Общо взето сам си мисля тъпи майтапи и им се смея.




Нагоре снегът е повече въпреки, че върховете изглеждат оголени.






Ходенето става мъчително, защото има една ледена коричка, която се чупи точно, когато пренесеш тежестта на единия крак, а отдолу е меко и снегоходката не помага.
Пропадах няколко пъти в клека чак до чатала.
Така че ходенето зимно с тежка раница го слагайте поне 6:30ч и то при по-леки зимни условия, а като затрупа здраво до кръста както се е случвало на хора от форума, тогава и цял ден няма да ви стигне.
Всичко е според условията, а и денивелацията е доста.
От цялото това повтаряне свърших поне малко полезна работа.
Маркирах  коловете дето почват в клека под хижата, а и пътеката където прекъсва в гората по-надолу може да се вземе от трака.
Надявах се да има поне хижар, че като стане тъмно ме хваща страх от караконджули:), но нямаше жива душа.
Успокоявах се, че поне ще спестя някой лев от спането.
Пробвах за пръв път сухия спирт за подпалка.
Продават го в селските магазини за по 2 лева в най-различни варианти.
Установих, че е много по-добро средство от гумата, свещите, тоалетната хартия или нафтата.
По-лек е, гори към 5 минути с хубав пламък дори и преди това да си го намокрил.
Това като нямаш брадва с която да нацепиш достатъчно тънки съчки.
От сега нататък мисля редовно да нося към десетина бучки.
Привечер цъкнах някоя снимка на знамето и Стара планина.





Студът тук е кучи и пухенката се представи чудесно при първото и обличане в такива условия.
Спах с нея, защото двата полара и четирите одеала не помогнаха и зъбите ми затракаха 5 минути след като спрях да слагам дърва.
Печката стана червена, но шишето със замръзнала вода което беше на два метра от нея така и не се размрази.



Втори ден: Хижа Белмекен-Равни връх-Острец(Сивричал)-Каменити връх-край Ибър после няколко върха със спорни имена та не знам как да ги пиша-Янчов връх-седловината до него-хижа Заврачица

Ставам в 6ч. 
Правя си кус кус със сухо мляко, мед и сирене на прах.На прах е, за да не тежи.
Много се глезя като ходя някъде и затова след Ком Емине трупнах десетина кила отгоре.
Не знам на какво основание съм решил, че трябва да си угаждам толкова като ходя в планината.
Освен това направих грешката да го загоря предната вечер, когато пък ядох картофено пюре със сирене и всичката вода, която стопих за пиене имаше вкус на сирене.
Доста странен вкус има водата с вкус на сирене.
Объркваше ми възприятията и на моменти се хващах, че вместо да я пия я предъвквах.
Такива странни вкусови усещания съм нямал от времето, когато опитах домати със захар и ябълки с меродия.:) 
Чудех се кога да тръгна. Намразих го това тръгване по тъмно.
Всеки който е ходил сам по тъмно в гората(клека) му е ясно, че гората не е просто някакви си дървета, а някак си оживява:).
Някои от дървените пичове са големи шегаджии и имат навика да те поздравяват с потупване по рамото с клоните си. Тръгнах в седем без една минута.
Първите два-три кола в клека ги изпуснах, че не се виждаха в тъмницата, но другите чак до Равни връх и надолу ги маркирах без прекъсване.
Затъваше се много и пак имаше едно забавено пропадане, което ме изтощи още в първите 40 минути.
В такива трудни моменти и като знам, че ме чакаше близо 10 часа преход почвам да се чудя къде мамка му съм тръгнал сам.
Както се убедих в последствие дори и при тези полу-снежни условия по високите части и леко или среднотежкото газене в долините ходенето е доста изтощително като няма кой да те сменя за пъртината.
Може и десетината килограма излишък натрупан заради изядените кюфтета да е основната причина, но като всеки средностатистически българин гледам преди всичко да търся причините за неуспех в другите, а не в мен.:)
Намалявах напрежението като попържвах състоянието на снежната покривка.

Между другото имаше невероятно оранжево-червено небе на разсъмване .











На местата на които при много сняг имаше вероятност от лавина снегът беше издухан и се минава спокойно.
Притеснения никакви поне в това отношение.
Витоша и тя се мярка в далечината.


Вече я разпознавам без проблем, а до преди година се чудех какво е това.:)






Някъде там е Мусала.




Белмекен и Равни връх.




Стигам ръбчето на Острец(Сивричал).
Около 90% е оголено.






Пак ръбчето като се качих горе, а зад него почти оголения южен склон на Равни връх.



Направих глупостта да си сложа котките и  видях зор по голите камъни.
Човек като се качва нагоре с тежка раница или поне Аз като се качвах въжето ми идваше високо.
Два метра над земята са доста и нямах никаква сила да си помагам на краката като се набирам по стръмния склон.
На едно от местата, където го пусках и минавах встрани едвам се върнах, защото нещо не прецених.
Пак пълзене по корем, стрес и няколко бели косъма, а и шибаните коткки се плъзгаха по камъните.
Майтапа е, че на следващия ден се оплаках за това на човека дето в студентстките си години е помагал за слагането на това въже.:)
Тук от форума е да го издам. :) Румен Радев се казва.
Идеята ми е, че ако беше както е на Мусала с две въжета едно по ниско и едно по високо ще мога да ползвам ръцете на сто процента.
Не ми е проблем и няколко пъти да се набера с раницата и затова качването по въжето
на Мусала е много по-леко от това въже на Острец което все трябва да пускам, защото ми идва твърде високо, за да мога  да го ползвам на сто процента.
В долната си част между другото освен паднал кол има и откачено въже от други два и всичко е взело леко полека да се руши.
В скоро време само джедаи ще могат да минават от там зимата, защото с високо въже е трудно на едно място, но без въже става доста опасно и направи невъзможно за редовия турист.
За награда, че съм го минал си направих леко пиршенство.
Хапнах фастъчено масло. Беше толкова гъсто, че ми счупи лъжицата и се наложи пак с пръсти да ям. Баси и калпавите лъжици дето се продават в Билла.
Добре че си нося още две резервни  за по десетина стотинки всяка.:)
Поглед към част от Каменити връх и към язовира.






Поглед към ниското където трябваше да сляза.




Връх Ибър от мястото където ядох ми се струва прекалено висок за задъхан човек като мен и се отказвам да го правя.




Слизам по почти оголения склон на Каменити връх и цъкам няколко фотки в посока Пирин.







Трите пръста замръзнал сняг и трева се трошат пак като престъпям и за пръв път коленете ми изтръпват при слизане по надолнище и спирам на почивка 50 метра преди Ушите или както там му викат.
Слабото познаване на района ми дава една лъжлива надежда, че там в края на долината се вижда качването към Янчов връх.
Голяма грешка, защото това беше едва половината и оттатък Дяволски връх 2  или Цигански връх 2 или както там му е името има още толкова преди качването в посока седловината между Янчов връх и връх Манчо.
Между другото огледах подхода към аварийния маршрут по  река Чавча.
Дори и при тези условия с тази козирка ми се стори трудно за преминаване.
Чак козирка в този момент нямаше, но беше прекалено стръмно  в горния си край.
Човек може да направи някое и друго салто в лошо време обаче като няма избор ще не ще...
За човек с гпс  по-добрия вариант в лошо време, за да се избегне риска от счупен врат
е да се тръгне към спортната база вместо да се търси това опасно слизане, ама това само  ако има навигация.
Това си е лично мнение като видях слизането, а доколко е правилно всеки сам да си прецени.
Долу в ниското се затъва, но е поносимо през повечето време.
Почвам да си вярвам, че ще се вместя в десетте часа, което е средното време за преминаване при горе долу добри зимни условия.
Надеждата ми естествено угасва бързо след като хлътвам до кръста в някаква кухина под снега.
Толкова е дълбока и продължавам да хлътвам, че панически хвърлям щеките и раницата встрани и с припълзяване успявам да изляза.
Гледам има още от дупката надолу.
Бах мааму ако се бях скрил целия вътре, а всичко изглеждаше равно като тепсия отгоре и нямаше намек за подобен капан.
На няколко пъти този и следващия ден краката ми хлътваха до коленете между скритите в мекия сняг камъни. Разминах се само с няколко хематома .
В такива моменти само псуването помага, защото почваш да вървиш бавно като дърта баба опасявайки се, че пак ще пропаднеш.
Трябва малко да се ядосаш, за да тръгнеш с нормално темпо иначе ще замръкнеш ако 
се движиш като охлюв.
Носенето на снегоходки определено намалява в пъти вероятността тези пропадания да се случат.
На следващия ден, когато бях с котките болеше много повече, защото дупките в които пропадах бяха доста по-тесни, а камъните близо, даже прекалено близо до кокалите.

След като изкачих няколко незнайни върха се озовах на място където трябваше да реша да мина ли по прекия път към Заврачица, който е описан или да качвам още един баир, за да стигна до коловете.
Тъй като си знам късмета предположих, че ще се озова в небрано лозе и избрах по-дългия и официален вариант. Това последно малко баирче(Янчов връх) ми изсмука силиците.
После надолу по коловете. Странна ми се стори тази зимната пътека.
В момента на отделни места е леко наклонена настрани, но не е голям проблем, но се чудя ако натрупа още дали няма да стане прекалено стръмно настрани и опасно.
За пръв път минавам от тук и ми се стори странна тази зимна пътека.
Надолу снегът е доста повече и се затъва, но по надолнището даже е леко приятно 
да се затъва като се ходи със снегоходки, дори е за предпочитане за разлика от ходенето по нагорнище, където твърдия сняг е за предпочитане.
Отне ми при тези условия около девет часа и половина.
Долу пред хижата се бавя още половин час защото закопчалките са се обледенили въпреки изгарящото слънце и не мога да сваля снегоходките.
Влизам с пресъхнала уста без да поглеждам наоколо и се отправям към дупката в стената, където виждам газираното.
Изпих за деня два литра вода с вкус на сирене, ама езика ми беше залепнал за небцето и поздрава ми беше леко нечленоразделен и приличаше на хъркането на прасе когато му забият ножа по Коледа.
Някой ме поздравява, обръщам се Винушка, обръщам се на другата страна и гледам Фена73 и още една колежка туристка от форума.
Малко се зачудих дали е Фена, защото въпреки познатата физиономия бях останал с впечатление, че е поне два метра.:).
Анито беше дошла с група от Боровец.
Бях се притеснил леко как ще се справи следващия ден без подходяща екипировка, но хората в групата не бяха вчерашни щом бяха тръгнали към Трионите, така че поводи за притеснения нямаше много.
В крайна сметка поради количеството сняг някои от опасните места
следващия ден можеха да се минат и по лятната без проблем, но това никой не го знаеше предварително.
Заприказвах се после и с хижарят и се оказа, че чел писанията ми за онзи мартенски ден когато заледеното куче на Белмекен ми скочи на врата в полунощ в момент, когато навън върлуваше буря и си мислех, че съм сам в хижата.
Цяла вечер изтъквах предимствата на сланината пред съфорумците, но никой не успях да убедя да ме отърве от нея.

Като цяло изводът ми за денят е, ....... че трябва да забранят Фейсбука със закон.:)



Трети ден:Хижа Заврачица-връх Манчо-Маришки връх- Близнаците-връх Мусала-заслон Еверест-пак нагоре към Мусала в търсене на щеката-заслон Еверест-хижа Мусала

Бях решил да тръгна след групата, че поне малко да отъпчат снега, но стана светло и търпилото ми не издържа.:)
За отпочинал и горе долу влязъл във форма след два дена ходене човек лекото нагорнище до седловината между Янчов връх и Манчо не е кой знае какво.За един час без особено натоварване и сте горе.
След като се изкачих по почти безснежния склон на Манчо спрях да махна снегоходките и да сложа котките.
Китайски,евтини, здрави и стоманени. Имат повече стаж по камъните вместо по сняг.
Днешният ден не се различаваше много, но поне на мен не ми причиняват дискомфорт
и мога да мина и трийсетина км с тях просто, защото ме мързи да ги свалям и слагам през 5 минути.
Снимах една от котите на която нямаше да се качвам. Видях и че групата е налазила склона.




Това предполагам е Песоклива Вапа. Ако бъркам кажете, че да го поправя.




Вляво на снимката се вижда маршрута към Овчарец(Юрушки чал) и хижа Грънчар, който тръгва от седловината под Маришки връх, последният ако не бъркам е най-вдясно на снимката. Пак ме поправете, ако бъркам , че и Аз се чудя.



Тук някъде цъкнах  единственото знаменце(67) което не е кол, а е стръмен склон който се подсича, 
При нормални количества сняг ще стане като писта за излитане и ще наложи задължително ползването на котки и щека/пикел. 


 Мусала сниман някъде от Манчо.




Манчо сниман при качването на Маришки връх.




Тук ясно се вижда маршрута по билото през Овчарец( Юрушки чал) в посока Грънчар.
Аз обаче тръгвам надясно към Близнаците.




Язовир Бели Искър долу вляво и един куп върхове насреща.:)



На Маришки връх срещам човек от форума.Румен Радев.
Стана дума, че зимата още не е дошла съвсем.
Човекът ходи от 30 години почти всяка седмица докато Аз с неохота си признах,
че веднъж на 2 месеца ми е максимума за последните три години.
Стана дума и за високото според мен:) въже на Острец и предпазните мерки при ходене в планината.
Ако съм го разбрал правилно, а и моят кратък опит ме навежда на подобни мисли е, че
ходенето с котки и щеки може да е доста по-безопасно от ползването на пикел, който повечето хора и без това не могат да ползват ефективно.
С щеките човек освен че зацепва добре и не се лизга, пази и равновесие като се спъне и в момента в който ги прибере и извади пикел вероятността всички тези неща да се случат става съвсем реална и тогава ще не ще ползва пикела...ако знае как де.
Всичко това са си мои главоблъсканици, а не на Румен, но мисля, че това имаше предвид.
Разбира се ставаше дума за местата през които се минавахме този ден, а не за някакви наклони дето като си протегнеш прав ръката и пипаш склона.:)
Аз лично съм си краднал една идея тук от форума от Стражара и като видя склон 
дето е стряскащ оставям едната щека с която се подпирам и пазя равновесие, а в 
другата ръка държа пикела за всеки случай. Бях направил няколко пробни падания с пикела, но като гледах колко е пръхкав снега и как пикела минава като нагорещен нож през масло през него и като си представя каква скорост ще развие един човек
при наистина стръмен склон, да не говорим за изненадата, си мисля че по-добре е човек да не пада. Поприказвахме и всеки по пътя си.
Повтарях си да не забравя, че трябва да цъкна коловете от седловината на Маришки до Мусала.
Основния план го изпълних. но по онова широкото от средата на Малък Близнак до Мусала се заприказвахме с един Ком Еминец и пропуснах два три кола.
Успокоявах се че тези колове не са толкова важни защото е широко и безопасно минаването в тази част.
Стигнах  най-накрая до този ръб дето е преди Близнаците.
Някъде минах отгоре, някъде леко встрани на тези жандарми дето са по средата.
Зачудих се как съм успял на първото си зимно ходене да го мина това в лоши условия и със снегоходки на краката. Тогава имаше много сняг.
И сега горе има тесни места, където снегът се е заострил и може да си спуснеш краката встрани .



При подсичанията на жандармите е добре наистина снегът да е малко по-фирнован.
Сега по този мек сняг отдолу на който горната дебела два пръста кора се отчупва като стъпиш, хич не е работа да подсичаш нещо стръмно.
Кората се отчупва а в същото време е достатъчно дебела да ти издържи тежеста за кратко време.
Получава се все едно си стъпил на скейтборд .
Разчекваш се и се пльосваш само че не на асфалта, а стотина метра надолу.
Цъкнах ги всичките колове включително и дървения кол на Голям Близнак.
Групата не се виждаше, но минаха долу по лятната, защото условията го позволяваха.
Имаше сняг по нея, но като се внимава ставаше поне до оня ден.
Имаше колове дето се клатеха и скоро и тях няма да ги има.
Като се качвах на Малък Близнак седнах да изчакам двама от групата които вървяха по-бързо.
Единият от тях беше правил Ком Емине тази година.
Припомнихме си някои някои забавни и някои не толкова забавни моменти от маршрута.:)
Качихме се тримата до Мусала.
Ей ми и физиономията снимана на върха.



Там не се бавих дълго, защото кой знае къде щях да спя и тръгнах надолу.
По едно време виждам Пепино, който ми е познат от снимки във форума.
Не съм много сигурен, защото едно е снимката а друго на живо, но се оказвам прав.
Първите му думи бяха:
-Познай кой ти водя?:)
Изглежда ме беше познал, а знаех че Ицо често ходи в планината с него .
След малко се показва и Ицо, ама гледа в краката си и не вдига глава.
Още не ме е видял.
Не мога да се стърпя и почвам да подвиквам:
-Айде бе Ицо, по-бързо, оял си се през тези две години. Помощ с раницата искаш ли?
Не помня дали стигнах до това, че се влачи бавно като родопска песен.
По едно време вдигна глава да види кой го навиква.:)
Много е приятно след две години да видиш някой с който си минал половин Рила от изток на запад като някои дни като този с минаването в лошо време по Близнаците си беше доста труден за мен, а после през Джанка в сняг до кръста.
Не се забравят такива моменти.
Добре поне че тогава Ицо ме накара да си махна пластмасовите предпазители на шиповете на снегоходките и ме накара да  откопчея заключването отзад, че иначе така щях да го мина целия преход.:)
Тримата бяха тръгнали за Трионите. Стана дума и за малкото сняг.
Нямахме цял ден та затова след малко всеки по пътя си.
Стигам до долу на петдесетина метра от заслона и какво да видя.
Едната ми щека се е изпарила яко дим .
Да бяха някакви прости хич нямаше и да я мисля, ама как се оставя Бляк Даймънд просто ей така.:)
Качвам се пак нагоре към върха, но не я виждам никъде.
Стигам до средата на качването, където се разминах с тримата джедаи:) и губя надежда.
Сигурно  някъде надолу е паднала.
Звъня на групата дето е Анито да питат Ицо дали я няма по пътя и слизам надолу, че
в раницата ми има неща поне за хилядарка, а в планината често се качват и лоши хора:).
В заслона няма места, но чакам да видя какъв ще е резултата от издирването.
Първите от групата от Заврачица пристигат.
Всички са видели щеката закачена на едно въже, но всеки си е мислил че някой я е оставил и никой не я беше взел.
Даваме поръчка на група дето се качва да види залеза и след няколко часа един от тях се появява със скъпата пръчка и ми благодари, че съм му я оставил за ползване и че много му е помогнала.:) Майтапчия.:)Акочете още веднъж едно голямо благодаря, че откъде още 130 лева за пръчки.
Тръгвам по тъмно надолу към хижа Мусала, където хапнах половин суджук.
Половин, защото едно дебело коте ми изяде другата половина.
Не бях много в ред нещо и кашлях от време на време, а и нещо чоглаво ми стана  затова реших че е време за прибиране.
Чудя се понякога дали човек не ходи по непознати места, за да се накефи максимално на онзи хубав момент, когато се прибира вкъщи.






Няколко думи за трака.
Всички колове под хижа Белмекен са цъкнати като номер 5 е наврян в клека и затова го цъкнах на пет метра от него на чистата за минаване пътека.
Над хижа Белмекен първите два-три кола ги пропуснах в клека и тъмницата, ама нагоре са всичките чак до слизането от Равни връх към Острец.
Номер 67 не е кол, а просто стръмен склон, който си отбелязах, а и в тази част коловете ги има на картата всичките и нямат нужда от отбелязване.
При слизане от Малък Близнак в посока Мусала между 79 и 80 кол улисан:) в приказки пропуснах един или два кола. Колът който е под кръста на Мусала между 86 и 87 също не го цъкнах, защото минахме встрани вляво, но в тази част си е широко като стадион  и на двете места не е проблем да се мине.

Трак

http://dox.abv.bg/files/dw?a=eff8482382


Всички снимки в Пикасата, но те са предимно ако някой мисли да ходи по тези места, за да се ориентира в непознатия маршрут иначе не са кой знае какво и не се препоръчват.:)
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/242013

Няма коментари:

Публикуване на коментар