неделя, 22 септември 2013 г.

Мусала. Април.2011г.

 Мусала по празниците.Април 2011г

СНИМКИ 
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/2011?authuser=0&feat=directlink 


Потеглих в петък сутринта с влака.
Отказах се от пътуването нощем което заедно със сценичната треска докарват буря в храносмилателната ми система.
Цяла седмица се чудих какви дрехи да взема и къде и как да сместя котките така че да не ми пробият раницата .
За пръв път успях да я подредя така, че шенкелите ми да не поддават. Във влака пътувах с един дядо и възлюбената му.
Раницата нямаше как да не стане тема на разговора.
След като близо час му обяснявах неща от които аз самият не разбирам, дядката стигна до извод, че за да правим такива неща трябва да сме луди.
Майтапчия. Казах му, че не е задължително, но пък много помага. След като измъкнаха и последната подробност за това какво ще правя ме информираха най- подробно за синовете и внуците.
Научих дори оценките на внуците,образованието на синовете,марката на колите им и т.н.
Пристигането в Костенец ме спаси.
Отидох до автогарата и най-накрая ми се изясни защо не открих телефонния и номер .
Представляваше една стаичка с няколко места за сядане, разписание на прозореца и заключена врата.
В разписанието пише едно, но на практика автобуса тръгна 15 минути по-късно.
Стръмното и бързо изкачване ми затапи ушите и трябваше да надувам бузи и да зяпам като риба на сухо, за да ги отпуша.
Не погледнах часа, но беше някъде към 12 като тръгнах нагоре. Стигнах до хотела(двореца) Бистрица и двеста метра след него на един десен завой по асфалта се намираше и табелата за черния път нагоре към хижата.
Снегът започваше още от началото.
Жегата беше започнала и снегът беше омекнал.
Предполагам при твърдата зимна подметка това не се усеща, но при моите които са с мека такава се получава едно гадно огъване на пръстите нагоре заради големия наклон и снега.
Петата хлътва изведнъж в снега, а пръстите се вирват нагоре и не потъват и като се наклониш още малко напред се хлъзгаш и може да си сплескаш носа.
Хлъзгаше се, затова и сложих по някое време котките.
Хлъзгането спря, но за сметка на това убиваха страхотно и получих мазоли над петата .
Обувките са изпитани и много удобни, но без тези пластмасови каишки на котките които притискат отзад.
Кой беше казал, че котки не се носят когато снегът е мек.
При стръмен наклон помагат много, даже и да е киша.
Добре че ги пробвах котките защото лявата все се разделяше на две части и се наложи да и вържа щифта който я законтря.
Може причината да беше в връзките на самоделните гети които бях сложил, но така и не разбрах причината.
Минах няколко моста и така и не разбрах кое е Велчевото.
Към 15 часа стигнах едно до което имаше дървен навес.
Жегата беше вече в разгара си и едвам се дишаше.
Микровълновата печка както я беше описал един колега тук, беше включена на максимум.
До горе изпих 2.5 литра вода и въпреки това устните ми бяха залепнали.
От половината път нагоре снегът омекна съвсем, а и беше доста дълбоко.
Не се затъваше повече от педя, но имаше места на които се виждаше как кракът на някой предполагам доста тежък е потъвал на метър надолу.
Успокоявам се Аз, че с моите 75 кила няма начин да затъна и в следващия момент хлътвам до малко под коляното .
Това съчетано с умората за малко да ми измъкне ставата защото се наклоних от инерцията напред.
На няколко пъти потънах така, че ми опря задника в снега.
Добре че са щеките, за да се набирам на тях и да излизам.
Бялата кърпа с дупка за носа и устата която бях намислил да вържа на лицето си с цел да не изгори от снега не свърши работа, защото не се дишаше през нея, а и се запотяваха очилата ми.
Наметнах я на ушите си и те за разлика от бузите ми сега са ок . На хижата си поръчах ББ.
Бях така разглобен че не успях да заспя до късно през нощта.
На сутринта станах по тъмно, но докато хапна и се начудя колко дебело да се облека стана седем часа.






Докато стигна до първия завой ми стана жега и спирах за да събличам блузи и гащи.
После спирах и да сложа няколко лепенки там където ме натискаха пластмасовите каишки на котките.
Уж беше рано и слънцето не беше огряло навсякъде но на места пак затъвах .



Преди да стигна заслона отляво видях една голяма(за моите представи) лавина която беше стигнала на около 40 метра от пътеката.
Имаше още няколко големи, но те бяха паднали в Леденото езеро и по моя преценка не бяха опасни.
Не че на моята преценка може да се вярва защото това ми е първото ходене в зимна обстановка, но тази снежна стена отляво преди да се достигне заслона ме притесни доста.
Вратата на хижа Леденото езеро е затрупана със сняг.
Трябва ти тази машина с която се копае метрото за да влезеш.



До заслон Еверест в който няма как да се заслониш имаше палатка. Преди да тръгна по стръмното си сложих ръкавиците и качулката , притегнах котките и прибрах щеките.
Извадих самоделния си пикел и за първи път го пробвах .
Установих че ще е по-удачно ако се хлъзна да забия дръжката в снега под мен и да легна върху него така както го гледах в клипа.
Когато забивах само главата на пикела скоростта се убиваше само на половина.
Може да се каже че пикела само пречи като има въже за което да се хванеш.
Пътеката минава ту отляво ту отдясно на въжето и трябва да прехвърляш пикела в различни ръце, а тъй като си го омотал с лентата около китката си всичкото това размотаване и намотаване е една голяма играчка.











Мислех си че ще ме хване страх ама не.
На слизане като изключим няколко места го минах тичешком придържайки се с едната ръка за въжето.
Палеца и показалеца във формата на буквата О около въжето не толкова да се държа, а по скоро да не залитна .
Голям кеф. Още не мога да повярвам че слязох тичешком до долу , но изглежда дори само наличието на въже лекува всякакви фобии от високо.
Може и малко да съм се повлиял от клиповете с Ули Щек които гледах последната седмица.
С тази разлика че човека тича нагоре, а аз поради мързел се налага да ползвам земното привличане .
По надолу срещнах групата от хижата.
Предполагам и те като мен бяха доста неопитни. Питаха как е горе на въжето.
Казах им да си сложат ръкавици и шапка(качулка) защото вятърът макар и слаб кара пръстите ти да замръзват и човек не може да стиска здраво въжето.
Още по-надолу срещнах друга група с обувки за по 7 стотака чифта, но девойчето изглежда също не беше в час защото като споменах че и с котките съм се хлъзнал на едно място се поуплаши малко защото нямали таквиз приспособления.
Младежът със скъпите обувки изглежда знаеше какво прави и бързо я успокои като ми зададе няколко въпроса на които нямаше как да не отговоря положително.
Ставаше дума за това че снегът не е по-заледен от този на който стъпват в момента, а има и дълбоки стъпки така че с котки и без котки е все тая.
Това изглежда поуспокои девойчето .
Не че бях много съгласен ама кой съм аз че да давам акъли при положение че това е първото ми ходене при такива условия и за пръв път слагах котки на краката си.
Положителното е че както казах човекът с Обувките знаеше какво прави и веднага успокои предизвиканата от думите ми паника.
Това понякога е по-полезно от всякакви приспособления като котки например, особено като се има на предвид че в този случай наистина не бяха задължителни, а само препоръчителни.
След изкачването ми бяха дошли сили и вървях доста бързо, но не прекалено.
На няколко пъти хлътнах над коляното .
На половин час път преди Боровец срещнах семейство което беше решило да се разходи до горе.
Не изглеждаха като хора които знаят какво правят.
Почиваха на едни пейки.
Питаха ме има ли нещо горе което могат да видят.
Не можах да схвана какво ме питат.
Чудех се дали да не им кажа че горе има един връх който се казва Мусала и е най високия на Балканите.
Щеше да прозвучи глупаво затова не им го казах.
Пулех се насреща им докато мозъкът ми отчаяно се мъчеше да даде отговор на странния въпрос, който ми бяха задали.
Изглежда разбраха, че съм бавноразвиващ се и ми обясниха, че искат да разберат дали могат да пийнат по чай или бира някъде горе.
Казах им че може, споменах и цените и се опитах да ги откажа от леката разходка която си бяха намислили да правят.
Не видях да имат очила,шапки,вода.
Обясних им че пътя е 5 часа, но ако няма сняг в който да затъват .
После още няколко часа за връщане и всичко от нещо приятно ще се превърне в мъчение от времето на инквизицията .
Кой знае докъде са стигнали.
Май че човекът малко се засегна като казах че ако тримата продължават с подобни почивки петте часа до хижата могат да се удвоят.
Това е общо взето.
Надявам се че не е прекалено кратко и сбито описанието
 Smile



СНИМКИ 


https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/2011?authuser=0&feat=directlink 







Няма коментари:

Публикуване на коментар