неделя, 22 септември 2013 г.

Витоша. Ноември 2012г.

Витоша. Мъгел, чат пат слънце и още нещо...
Комплекс Морени-хижа Алеко-Черни връх-село Железница.

Обикновено не пиша за кратките еднодневни ходения, пък и такива много рядко правя, но този път забавните и странни типове, които срещнах хептен ме ошашавиха, та реших да драсна някой ред в тяхна чест.

В петък вечер ми дойде идеята, че е крайно време да отскоча най-накрая и до Витоша, че досега там не съм стъпвал.
Имах време само колкото да натъпча раницата с едене, пиене и дрехи и да погледна разписанията, които след трите часа сън забравих, та добре че имаше любезни хора да ме упътят.
Този път успях да сваля рекордно теглото на раницата .
Осем килограма и половина може и да изглежда доста за еднодневен преход, но ходенето без почивката на върха(15мин.) беше точно два часа и половина и просто не можа да ми натежи.
Хванах ранен влак в 4 сутринта, който смених в Пловдив.
В този влак в който има килими в коридорите и купетата, се сблъсках с първия забавен образ в лицето на възрастна жена.
Жената беше седнала първо в нашето купе но после отиде някъде.
След час се върна притеснена да ни пита дали не си е изтървала очилата в купето.
Гледахме я ошашавени минута две докато едно от момичетата се престраши и и каза че са на лицето и.
Много се притесни женицата.
Една от другите пътнички обаче я успокои, че и се е случвало да си търси телефона докато приказва по него в същия момент.Smile
Голям смях падна общо взето.
Пристигнах към девет и половина на жп гарата и тъй като всичките тези врътки с автобусите нямах време да ги запомня преди тръгване реших малко да импровизирам с вече любимото ми за придвижване метро.
Получи се и според мен това е най-добрия и бърз начин за придвижване до Алеко от хора които като мен пристигат в София и тръгват от жп гарата.
Качих се от гарата и слязох на последната метро спирка Джеймс Баучер.
От там се продължава по булеварда(Черни връх) в южна посока и след километър(10 мин.) на една автобусна спирка се свива вляво и след триста метра е обръщало откъдето тръгват един куп автобуси-66 за комплекс Морени, който е на триста метра от хижа Алеко, 93 който може да хванете ако искате да се качвате пеша от Драгалевци или ако мислите да хванете лифта, който в момента обаче не работи и т.н.
Бях на обръщалото в Хладилника в десет без една минута, но шофьорът сигурно е седмак и е тръгнал преждевременно.
Наложи се да чакам до 11 часа.
В 12 часа бяхме горе на комплекс Морени, Аз и още 30 хлапета с байкове.
Как се побраха в автобуса не ми го побира още акъла.
Включвам на по-висока предавка заради закъснението, но някъде на Алеко заврях от жега и спирах да обличам по-тънки дрехи.
Мъгелът по най-високото е такъв, че ту се вижда на километър ту на 50 метра.
Мътно беше времето като само за кратко успях да снимам слънце и синьо небе и то по закона на Мърфи чак когато слизах.






Всичките снимки най-долу на линка.

Кално си е, но се ядва .
Най много крачолите да окаляте и да сее изплющите няколко пъти по гръб и това е.Smile
Представям си ако завали дъжд или когато се топи сняг на пролет какво омацване до ушите ще е .
Имаше доста хора горе на Черни връх.
При добро желание от комплекса се стига за час до върха.
Горе направих почивка и обядвах набързо като хапнах и десерта който си бях приготвил.
Объркани кокосови стърготини, мед и слънчогледови семки.
Бях го направил много гъсто, за да мога да го ям с пръсти като си отчупвам. Не ми се мъкнеше и лъжица, за да не ми тежи и тя.
Много вкусно беше и вече мисля вместо разните му сникърси да си правя от този вкусния буламач.
Мъгела едва ли щеше да се вдигне, че да видя града от горе затова не се задържах много и към един и половина тръгнах надолу към Железница.
Общо взето като има чандж, сълзи и сополи, тоест човек като се потруди здраво резултатът винаги е удовлетворяващ, докато ако всичко е песен не винаги се получава.
Зачудих се как да си го направя по трудно ходенето, че хем да съм доволен хем да успея да хвана последния влак за деня и да не пътувам по нощите.
Решението беше марш на скок и ми трябваше съвсем малко, за да се навия, а и енергийната бомба(десерта) която бях омахал взе да ми действа.
Половината от времето надолу вървях бързо, другата половина подтичвах .
Тичането по стръмно надолнище натоварва доста коленете а и раницата макар и вече 7 кила спомага за набиването на кокалите.
Случвало ми се е да ходя по 12 часа с 20 кила на гърба и никога досега съм нямал мускулна треска, но след това тичане имам, така че съм доволенSmile
Тук някъде надолу слънцето се показа и снимах върха и облаците ниско долу.
Да не си помислите ,че съм забравил за другите две странни птици които споменах в началото.
Там някъде между върха и някаква хижа срещнах около 60-65 годишен човек който беше само по шорти.
Никакъв багаж и чисто гол като изключим шортите.
Сега разбирам защо на Витоша има толкова умрели хора.
Беше доста як на външен вид и с тази препаска ми заприлича малко на Кърк Дъглас когато играеше в Спартак, ама като го навали студеният дъжд и духне вятърът и дядото ще даде фира.
Всеки луд с номера си.
Сигурно си е помислил за мен, че не съм в ред да ходя с тази голяма раница и два полара на гърба.Smile
Надолу след хижата(забравих и името) навлязох в гората където мъгела беше доста гъст и не се виждаше на повече от 20-30 метра.
Тук срещнах третия и най-невероятен образ.
Младеж на около 20 години с маскировъчни дрехи и раница и с автомат в ръцете.
Някаква автоматична бойна карабина.
Изглеждаше истинска.
Изплува ненадейно от мъглата.
Оставаше само да извика*Хенде хок* и картинката щеше да е пълна.
Автоматът приличаше на тези които войниците в британската армия използват.
Докато ме държеше на прицел ми обясни колко ми остава, кой автобус да хвана и къде да сляза в София ,че да хвана метрото.
Аз не съм го питал и той подхвана темата, ама можеш ли да игнорираш човек с автомат.
Запомних всичко което е учудващо предвид ситуацията.
Обясняваше много точно и ясно и без излишни подробности които да те объркат и за момент се почувствах все едно съм участник в някаква военна мисия.
Да съм съвсем честен съвсем нормален изглеждаше и звучеше човекът и това, че разни шантави мисли ми идваха в главата докато го гледах си е главно мой проблемSmile
Все пак си беше странно всичко това.


Както разбрах по-късно това си е доста популярно по света и доста хора си джиткат с такива копия на истински оръжия.Оръжията нямат нищо общо с пейнт бола и стрелят с твърди пласмасови топчетана на около стотина метра и са неразличими от истинските.
Разиграват си разни военни тактики и така нататък.

Стигнах селото за около час и петнадесет минути от върха, после автобус, метро и малко преди тръгването на влака бях на гарата.
Видях се на гарата за кратко и с колега(Емил) от форума.
Бях му звънял през деня да го питам за малко инфо.
Само за десетина минути поприказвахме, но нямаше как.
Емиле, другия път дано се засечем на някоя хижа където има кифтаци и бира и да е по-спокойно и без бързане. 

СНИМКИ: 
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/PoipPK?authuser=0&feat=directlink 



ТРАК: 
http://dox.bg/files/dw?a=2d0ff16cc1

Няма коментари:

Публикуване на коментар