неделя, 22 септември 2013 г.

Яворов-Вихрен-Тевно ез.-Добринище.Август.2011г.

За първи път в Пирин. Яворов-Кончето-Вихрен-Тевно-Добринище.Август.2011г.

Бях сложил Пирин в календара за 2012, за да мога да ошетам първо Рила, но по някое време реших, че е глупаво да карам планините една по една.
Най-накрая и отпуската дойде.
Не бях много във форма след прекарана двустранна пневмония, но имах две седмици след месец боледуване през които пих кръв от костенурки, ядох сурово месо и си лягах веднага след *лека нощ деца* с което си върнах силите и престанах да плета крака като вървя.
Както винаги не можех да реша какво да взема и цял ден вадех нещо уж излишно, а след малко пак го връщах.
Бяхме се разбрали с един колега от форума на ПСС да се срещнем на Яворов.
Сутринта в неделя си хванах влака за гара Септември, а после се прехвърлих на дилижанса за Разлог.
Във влака по традиция срещам по някой образ.
Срещу мен седна млад човек с племенника си.
Учител по история и физическо който в момента учи право.
Спомена че има няколко маса по пазарите на градове отдалечени на по стотина километра, което ми се стори странно.
После взе да ми говори за някакъв план за ликвидиране на правителствата по света.
Аз замислено кимах с глава, задавах умни въпроси на които знаех отговора и се съгласявах с всичко казано.
Последно обсъждахме фолк певиците.
Тук бяхме единодушни, че фолкът е за гледане, а не за слушане.
Не можахме да се разберем обаче за новите джуки на Мара Отварачката.
За мен са направо плашещи ,но за нашия човек бяха върха.
Бяхме единодушни обаче, че с тези устни градската ще стигне далеч. Образът си носеше плакат на Марийчето.
Разпъна го на седалката и усмихнато въздишаше.
Хлапето беше настинало и от носа му се показваше сополче, но имаше апетит и изяде 5 филии хляб с .....половин кебапче.
Не щеше друго кебапче, но поръчваше филия след филия.
Стана дума за шишето ми с вода в което бях изстискал няколко лимона. Човекът изглежда беше решил, че щом съм съгласен с него по въпросите на световната конспирация значи сме първи дружки и смело отпи от елексира който си бях приготвил.
Не че съм гнуслив, но не вярвам че лудостта не е заразна, а пък имаше и настинал племенник, така че за да не ми текне носът се наложи да хвърля бутилката.
В тренът имаше и един червендалест и бозав чужденец с раница с който по- късно се запознахме и тримата заедно минахме по- голямата част от маршрута.
Бях се подготвил от пътеводители, карти и Гугъл Земя така че отцепих директно на запад без да питам местните хора кое къде е.
Излязох на главния път за Симитли и след 500 метра видях една табела с надпис Бетоловото.
Жегата е голяма и си сложих нещо като забрадка отстрани и отзад на шапката.
Разни скъпи автомобили профучаваха край мен най- вероятно отивайки към голф игрището.
Интересното на този път е, че или са забравили да сложат капаците на шахтите или някой ги е задигнал.
Взех да усещам след около час и половина че кутрето ми се протрива. Събувам се, гледам, изтръсквам, продухвам, ама няма нищо съмнително. Кутрето ми обаче тупти и е на косъм да сдаде багажа.
Такива моменти са ми специалитет.
За разлика от власите Аз се давя в началото на Дунав.
Вече съм стигнал Бетоловото когато ме настига и спасението.
Един бус с цвят червен заковава спирачките.
Видял раницата.
Оказа се преседателят на дружеството който отива към хижата.
Докато се изкачваме нагоре из шубрака пред буса изкача онзи чужденец от влака.
Зачудих се как по дяволите е успял да ме изпревари като го оставих на гарата с няколко други туристи, а Аз минах по най-краткия път.
Качихме го .
Знаеше говоримо 10 английски и 20 руски думи.
Разбираше обаче повечето което му приказвах.
Беше ходил в Алпите и разни други места които не запомних.
Хижа Яворов е чиста, с баня, нови матраци, чаршафи и с кухня в която има и доста други неща освен боб.
Групите и тук са с предимство при яденето, но това да са проблемите. Бях само в две от хижите в Пирин(и един заслон), но е ясно че някой от тези от които зависи финансирането на тези ремонти е взел да си върши работата.
Това не се забелязва в хижите в Рила.
Запознахме се и тримата и се разбрахме, че ще тръгнем още щом стане възможно да се върви.
В гората не се виждаше къде се стъпва до към 6:40.
Докато се стигне до Суходолски превал е голям баир, а не бях във форма.
Задъхвах се като някой заклет пушач и спирах на всяка минута за няколко глътки въздух.
Колегата беше два метра и всяка негова крачка значеше две мои. Раницата му беше три пъти по-лека и освен че активнио спортува беше и само на 20 години.
Беше обут и с някакви кецове.
Първия ден докато свикна с натоварването хапваше че и подремваше докато го настигна.
Все пак успяхме да стигнем за около 8 часа и 30 минути като общото време на почивките беше около 1 час.
Водата в Суходолското езеро не ни вдъхна доверие.
По добре си носете повече вода за този преход и не пийте от там за да няма цър пър.
Аз си бях взел 3 литра които за малко да не ми стигнат.



На мястото където пътеката се отклонява за резервата срещнахме няколко чехкини.
По шорти и потничета.
Загорели равномерно от върховете на пръстите на ръцете до върховете на пръстите на краката.
За малко да зарежа Кончето и да тръгна да им показвам пътя.





Не че го зная пътя пък и никой не ме е питал за него, така че продължихме.
На заслона направихме първата по голяма почивка.
Хапнахме и Томаш почерпи по един чешки бонбон.
Не бях опитвал такова вкусно нещо.




Колегата му бях споменал, че ако има нещо което не му е необходимо може да го остави вътре и той остави бонбона.
Бонбона всъщност не го изядох веднага, а чак като изкачихме Вихрен. За малко да се върна обратно на заслона, за да изям и другия.
След заслона малко преди въжето има малко изкатерване което не е проблем при сухо време.




Следва Кончето което колегата определи като най-безстрашното място досега.
Нямаше как да не се съглася с него при положение, че стрелката на страхомерът ми не помръдна от дъното, а Аз съм си със страх от високото.
Томаш не изневери на себе си и дори и тук не прибра щеките и от време навреме ги използваше, а не се държеше за въжето.
Беше извадил и апарата си и ме накара да го снимам.
Аз като човек леко вманиачен по въпросите на безопастността поради работата която имам бях прибрал всички финдифлюшки включително и апарата си така че сега ме е яд че нямам снимка от ръба люлеещ се на някое въже.
Опасното място идва след Кончето при подсичане на Кутело където са задигнали въжето.
Ако човек внимава и времето е сухо няма проблем, но при един дъжд пързалка като тази с такъв наклон си е доста опасна.
Така че който не е ходил да гледа прогнозите и да тръгва само при сухо време.



Стигнахме Вихрен и въпреки баира който ни изглеждаше безкрайно стръмен нямаше как да не го изкачим защото после щеше да ни е яд.
До тук бяхме срещнали само няколко човека,но на върха имаше около двадесет.
Питаха ме колко има до заслона.
Винаги се чудя какво да им кажа като ме питат въпреки че знам часовете.
Стана дума и за изкачването на Вихрен.
Обясних им(гледай какъв специалист се извъдих) че върхът е по-добре да се изкачва от север от там откъдето дойдохме ние защото е много по стръмен и да се слиза от южната му страна където е по-скоро като сипей и няма такава опасност да се лизнеш ако е мокро.
Качването все пак е по лесно от слизането щом става дума за стръмни, а при мокро време и лизгави скали.







Слизането до хижата ми разказа играта на коленете.
Накрая използвах щеките като патерици.
Колегата си свиркаше и вървеше с ръце в джобовете.
Направих му забележка която той не взе под внимание.
Малко след това само дето не си скъса джобовете като се хлъзна на един сипей.
Заболя ме коремът от смях.
Докато стигнем в хижата не го видях да си пъха ръцете в джобовете. Горе на върха имаше едно малко бяло кученце което тези дни обиколи половин северен Пирин.
Има го на снимките.



За хижа Вихрен бях чел какви ли не страхотии.
Стаята ни на втория етаж беше като в петзвезден хотел.
Новата баня на първия етаж отзад и тя. Изглежда мизерията за която съм чел вече е в миналото.
Предполагам, че има стаи които още не са ремонтирани и ако има много хора някой ще трябва да спи и в тях.
Ремонта тече така че си носете ядене тези дни защото кухнята не работи.
По някое време дойдоха 4 огромни овчарски кучета които си бяха набелязали палето за вечеря, но го отървахме.
Едно от тях го има на снимките.
Учуденото му изражение е защото малкото пале атакуваше яростно. Като се замисля не е сигурно дали отървахме него или тях.
Малко над хижата има един поток от който също може да пиете вода . Общо взето водата по този маршрут е само по края и не върши много работа.
Чехът този път надмина себе си.
На хижа Вихрен стигна до седем бири и въпреки уверенията че ще има Загорка и на Тевното езеро си взе две бири и за там.
Казах му, че пивоварната е в моя град.
Колегата който имаше невероятен апетит и яде около десет пъти по пътя беше отишъл до Бъндерица където кухнята работеше.
Коленете ме боляха и променихме маршрута.
Щяхме да идем с Томаш до Тевното.
Този маршрут през Типиците така или иначе беше предвиден като десерт в края на ходенето.
На другата сутрин тримата и кучето тръгнахме като се развидели.



Как ли не го пъдех песа, но не успях.
Уж хваща пътя, но след малко го гледам как припка зад нас.
Отказах се като се надявах, че пътя ще го откаже.
Напразни надежди.









Когато стигнахме на Тевното имаше изненада.
Не съм ги броил но една жена каза че били 150 човека.
Колегата като разбра че ще спи на пода се отказа и хвана към Безбог. Имаше 4 часа път и също толкова време докато се мръкне, а и коленете ме щракаха, така че отказах предложението му да тръгнем.
С чехът спахме на земята в столовата.
По-точно чехът спа на скамейката, а Аз на пода.
Нямаше възглавници и бяхме като копърки в консерва.
Бях в стойка мумия и не можех да мръдна и малкото си пръстче без да се допра в някого.
Така бях притиснат отвсякъде.
Съседът ми хъркаше в ухото.
Нямаше да имам против ако чехкините с които се разминахме ми хъркаха в ухото, ама откъде този късмет.
Някой затвори вратата и само дето не се задушихме.
Панираният кашкавал беше много вкусен.
С жената на Иван си поговорихме отвън на скамейката като утихна малко първата следобедна вълна от гладни посетители.
Единствената критика е да оправят вратите на тоалетните за да могат да се затварят.
Трудно е докато отпред чакат на опашка хем да държа вратата хем да го вадя от гащите.
На другата сутрин Томаш държеше да види Кременските езера.
Обясних му посоките след като пресече зелената маркировка и се разделихме.
Казах му че не знам дали се виждат езерата от зелената маркировка която върви от хижа Пирин, но той искаше да пробва.
Имаше стара карта на която нямаше нито една маркировка с цвят така че прекопирахме с един химикал на око.
Тръгнах по синята маркировка, която после стана зелено- жълта за Безбог.



Отначало е едно гаднярско слизане.
Не знам кой я е слагал маркировката, но макар и да е начесто не се вижда.
Добре че услужливи люде са направили пирамиди и така ми спестиха излишно пулене.
Тръгнеш към пирамидата и и още преди да си я доближил маркировката изниква.
Това по камъните където пътеката не личи.
В сравнение с маршрутите които съм минал в Рила тук в Пирин маркировката е направо отлична.
Не са пестили боята и няма как да се загубиш даже и да искаш.
Този ден бях вече влязъл във форма и дори леко подтичвах по нагорнището.
Срещнах група от пенсионери като последния носеше байрак и изглежда беше бъзикчията в компанията.
Като му казах откъде съм се провикна както сигурно са правили в зората на железниците, че еди кой си влак спира в Заралийската гарааааааа.
Първо си мислех да спя на Гоце Делчев, после в Добринище, а най- накрая реших, че е загуба на време и реших да се прибирам.
Както и да ги правех изчисленията, за да не се прибера чак на другия ден в 4 часа сутринта трябваше да отскоча до София.
Автобусите до Пловдив са само сутрин, а теснолинейката е чак вечерта. Баси и зоната на здрача сме щом се налага да пътувам в обратна посока, за да стигна по-бързо до някъде.
Автобусът с който можех да направя връзка с влака в София тръгваше в 12:30 от Добринище.
Ако не го хванех по-добре беше да чакам, теснолинейката която тръгваше след около 7 часа.
Голямо тичане падна.
Онзи от горе обаче беше решил да ми го върне тъпкано за няколкото псувни отправени заради въртящите ме колене към роднините му от женски пол .
За пръв път виждам път по който колите се движат само в една посока. От Добринище към хижата колите вървяха на върволица,а надолу никой освен моя милост и Слънцето с главно С.
Уж не беше горещо но към 12 взех да прегрявам и перкулясвам.
Вече се виждах как изтървам автобуса.
Малка надежда беше една табела която видях час и половина по-рано на разклона за Брезница.
Пишеше че до Добринище има 7 км.
Ще му скъсам ушите на този който го е измерил това разстояние.
Знам че като вървя максимално бързо километъра го вземам и под десет минути и ще имам поне половин час да намеря автогарата .
Да ама не.
След час ходене град не се виждаше.
И тук най накрая се зададе един микробус.
Човекът ме закара без пари въпреки че настоявах ,а и работата му е точна такава да превозва хора с буса.
Даде ми визитката ако дойда с група да му се обадя.
Едва ли ще ида с група , но ще му напиша тук името и телефона ако някой има нужда да го търси.
ПЕТЪР ГРЪНЧАРОВ-0887 285 746.
Потвърди и подозренията ми, че табелата е сбъркана.
Хванах автобуса.
Заснел съм разписанията на автобусите към съседните градове .
Има ги в снимките.
Малко преди Благоевград има някакъв тунел който беше затворен. Задръстването в двете посоки беше километрично.
Минаваше се под някакъв мост, а пътя отдолу май че беше черен. Тировете с които се разминавахме със скоростта на мравки чупеха клоните на дърветата отстрани.
Толкова тясно беше на места.
Стигнах няколко минути преди тръгването на влака. 

Снимки: 
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/jkSsOH?authuser=0&feat=directlink 

Няма коментари:

Публикуване на коментар