неделя, 22 септември 2013 г.

Бъндерица-вр Синаница-Беговица-Демяница.Септ.2011г.

 Банско-Бъндерица-връх Синаница-Беговица-Демяница-Банско.Септември.2011г

Предният път се наложи да съкратя част от маршрута в Пирин, така че няколкото почивни дни ми дойдоха добре.
Каубойският влак с който стигнах в Банско беше натъпкан до пръсване.
Не можеше да се помине от раници.
Въпреки това имаше едно свободно място на което седнах. Предполагам всеки си е мислел че е заето , но само Аз се сетих да попитам за това.
За сетен път се убеждавам, че във влаковете пътуват всякакви странни птици.
По някое време към края хората взеха да слизат и до мен се настани един турист.
Мернах го още в Стара Загора.
Първо си разположи лактите така, че не можех да се облегна.
Час преди пристигане станах да пусна една вода.
Връщам се, а той се преместил от неговото място на моето.
Все още ми беше забавно и не се ядосвах.
После се наложи да извадя нещо от раницата и се бях извъртял настрани. След като си качих раницата гледам трътльото си протегнал краката така, че няма как да седна нормално и трябва да стоя на една страна без да мога да се облегна.
Поглеждам го подканящо, но телето гледа като надрусано в една точка пред него и не реагира.
За момент си го представям с откъсната глава, но последствията от това ме отказват от предприемането на действия които ще доведат до така желания от мен резултат.
Слизам в Банско и след едно голямо лутане намерих улица Пирин и по нея нагоре.
Досега винаги преди да отида някъде влизах във форма, но този път бях пропуснал.
Докато стигна до края и на тази улица вече бях уморен.
Картата на Домино въобще не ми помагаше и добре че бях си взел книжката.
Тежи тази книга.
Следващият път ще си копирам конкретните маршрути по които ще ходя и ще нося само няколко листа.
Вървя нагоре и пуфтя като парен локомотив, но не ми увира главата и на инат не вдигам палец на преминаващите коли.
Те пък на инат не спират.
Така след не знам колко часа, заради изключения телефон стигам с триста зора до Бъндерица.
Първият ден винаги е е голям зор.
Планът беше да ида до Вихрен, но въздуха ми беше свършил.
Мислех да стана по-рано заради дългия път пък и да пробвам новия челник.
Тръгнах към 04:30.
Като пусна капачето да разсейва светлината не ме кефи нещо, затова си карах на дълги светлини.
По някое време едно голямо око блесва насреща ми.
Леко се панирам, но се успокоявам че няма такова животно освен един вид смок.
След кратко чудене продължавам напред, за да видя че някой си е хвърлил станиола от цигарите в храста.
Стигам хижа Вихрен и сядам на скамейката.
Леко съм разколебан от това ходене в тъмното сам в гората.
Не знам как ходите вие, но мен си ме хвана страх.
Чудех се до към 5 часа и добре че беше адски студ та тръгнах нагоре. Щях да си счупя врата от озъртане.
Никъде не мернах обаче други от страшните станиолчета.
Добре че маркировката е добра.
На непознато място, по тъмно и без добра маркировка нямаше да се справя.




След като се съмна се оперих малко и тръгнах по-стегнато.



Направи ми впечатление, че пътеката преди онова полупресъхнало езеро встрани от което се виждат Гергийските езера е замръзнала и има лед.
Оказа се, че и езерцето е замръзнало.


Имаше прозрачна ледена кора в средата, а по краищата си беше само лед.

Гергийски езера.


Вляво местността ми напомни малко Урдиния циркус.



Целта ми беше първо да стигна до Синанишка порта където да щракна някоя снимка на езерото и едноименния връх, а от там до Беговица.







Не мислех да качвам върха, че щеше да ми стане много, но едни хора на портата ме убедиха да го направя.
Разбира се обърках малко пътя и слязох доста ниско, така че после драпах на четири крака.
Не знам как си оставяте раниците, но Аз се осмелих да го направя едва на 50 метра преди върха.
Сега разбрах защо Хон Гил Дон полетя след като свали железата от краката си.
Имах чувството че някой ме понесе нагоре.
От върха се вижда мноооого надалеч.
Жалко че сапунерката е калпава и не може да приближава.
Видях, че една група туристи с които се бях разминал под върха вървят направо в посока на Спано поле без да минават през портата и маркировката, така че и Аз тръгнах след тях.
По някое време ги изпреварих, а не трябваше.
Цепя направо към къщичките в далечината и излизам на едно много стръмно място обрасло с нещо високо две педи и приличащо на клек. Гледам групата минава далеч нагоре и се досещам, че съм се прекарал. Спускам се полулегнал като се държа с ръце за тези растения.
Докато сляза задника и ръцете ми станаха на игленик от разните гадни трънчета които растяха тук там.
Един човек долу ме наблюдаваше с интерес.
Долу до реката имаше поне 20 човека.
Рекох да си напълня шишето и изтървах капачката.
Не успях да я извадя защото се навря под един огромен камък и колкото и да ръчках отдолу така и не излезе.
Добре че имам винаги няколко малки шишета.
Ходя с 5 пластмасови бутилки от по 500мл.
Представям си да бях с една бутилка.
Не виждам с какво щях да я запушвам, а пък да я нося в ръце ще е егати и изтезанието.
На Спано поле си поръчах кола и фанта.
Бирата я пия само там където ще спя.
Изпивам колата и взимам фантата.
Гледам жълтото се утаило на дъното, а от половината нагоре е почти чиста вода.
Мирише добре и срокът на годност е чак 2012, но не ми вдъхва доверие.
Надигам здраво и все едно някой отвори пожарникарски кран в устата ми.
Не знам каква беше тази реакция, но цялата течност стана на мехурчета които избълвах навън като фонтан.
Хората които бяха вътре не реагираха, но после няма как да не са умрели от смях.
Така че наблегнете на колата и бирата ако ходите тези дни натам. Изнесох се бързо и се понесох по широкия път.
Напомням си като видя отклонение да извадя книжката.
По средата на пътя срещам малко биче и сестричката му.
Подкарвам ги викайки като пъдарин.
Животинките тръгват, ама реват по кравешки.
Не разбирам езика им, но се оказа че са викали мама и татко.
Мама им ст....я видях да мучи, но не мърдаше докато един който приличаше на таткото се приближаваше бързо и заканвайки се.
Каква е тази порода крави че нямат вимета.
Всички ми мязат на бикове.
Притичвам бързо по пътя, но мяркам синя маркировка и се спирам. Това по широкия път.
Вляво има колова маркировка, ама за нея и за това синьото не е споменато.
Чудя се накъде, а травеститът с рога приближава.
Свиркам със свирката и той/тя се спира.
В този момент виждам нещо размер xxl което някоя мацка с големи....очи е закачила на един от коловете.
Има го на снимките ако не се сещате какво е.
Отивам към коловете и виждам, че има и кафява маркировка.
Тръгвам по тях през гората.
После стигам една полянка с рекички на която надясно се отделя жълта маркировка май беше за Попина лъка.
Има и колове за там. С тази склероза съм за никъде.
Следва изкачване в гората и излизате на едно осрано поле.
Виждам в далечината някаква постройка и си правя извода, че това ще е овчарската колиба, но маркировката я загубих малко преди това и не знам накъде да тръгна.
Оглеждам се като гърмян заек не знам за кой път и виждам един кол вдясно от мен.
Отивам там, но съмненията за тези колове пак ме обхвашат. Маркировката не личи, а и на доста места някой е заличил боята между двете бели ивици с бяла боя и е станало като бял квадрат.
Това го има на доста места.
На стълба който споменах не беше така, а просто маркировката не личеше.
На картата от Домино има едни колове които извъртат, ама дали са те. Две леко разсърдени облачетa в посоката към която отивах прекъснаха размишленията ми и сравненията на снимката на Мозговишки чукар с това което виждам.



Събрах си парапатките и тръгнах към следващия стълб.
По нататък като ходих по широкия път видях вляво познатия бял квадрат.
Описанието обаче не отговаряше на времето и броя на поточетата и само направих бегла проверка.
Изглежда някой си беше изтрил четката в този камък.
Сещам се сега, че при едно стръмно спускане в гората по пътеката видях маркировка която може и да е била кафява, но сега е с цвят като охра и жълтее.
Има я на снимките.
Може за това да я заличават, защото с времето променя цвета си.
Да не бърка хората.
Аз имах боядисано в зелено една табела която за около две години стана синя.
Даже ми хакнаха глоба 25 лева за табела с неизяснен цвят.
В хижата пристигнах в 15:30.
Единадесет часа ходене от което ходилата ми туптяха.
Ядох свинско със зеле, две кюфтета,пържени картофи,шопска салата, нуга, бира и две коли.
Две коли защото докато пъдех мухите праснах един шамар на едната и я излях, а ми се пиеше сладко и газирано.
Преди да заспя се убеждавах известно време че в тез гори Тилилейски няма мечки и вълци и това са само слухове.
Станах в 4 часа, но докато се приготвя и хапна и стана 4:50.
Сега като се замисля май се бавих толкова с надеждата че ще се съмне.
Трябваше обаче да стигна Банско за автобуса в 12:35 иначе изтървах удобния влак и щях да пътувам цяла нощ.
Включих челника на максимум и поехали.
Отново ставам на разноглед, но интересното е че не се спъвам въпреки че рядко гледам в краката си защото съм зает да търся светещи очи в храстите.
Минавам моста.
Не мога да се сетя след него ли беше или след водопада, но предвид ситуацията мисля, че това е нормално.
Чувам изведнъж някакво ръмжене и виждам на около стотина метра три двойки светещи очи.
Вълци.
Кошмарите ми оживяха.
Хората хубаво са измислили памперсите за възрастни, но Аз не го бях предвидил това и не си взех.
Щяха да ми свършат работа.
В бързината да натисна бууста сбърках копчетата и угасих челника. Пълен мрак.
Надувам свирката и тя не свири.
Без да искам съм запушил с пръст дупката.
Взех си последно причастия и трескаво взех да търся малката чекийка по джобовете.
Голямата я оставих вкъщи че тежи.
Малката освен да отрежеш някоя филия хляб за друго не става ,ама поне да не изляза валат в цялата тази ситуация.
Тупам се по всички джобове, ама я няма.
Сещам се за онова дето казват че ще го имало в големи количества в такива ситуации, но не съм сигурен дали ще действа и на други животни освен на мечките.
Лъжат! Не усетих напъване така че този вариант за спасяване отпадна. Това всичкото става за един миг, а веднага след ръмженето и воя почна един гърлен лай.
Това въобще не ме успокои.
Ако беше диво животно да избяга от светлината ,виковете и удрянето със щеки, но три огромни кучета решили да хапнат прясно човешко едва ли ще се стреснат от подобни напъни да бъдат изпъдени.
Най-накрая успях да включа челника който в бързината не стига че угасих , но и бях заключил така че да не може да се пусне.
Този път натиснах вярното копче и светлината стигна до ...три крави и светещите им очи.
Едва ли те лаяха и ръмжаха обаче.
Беше си адски студ и не ми се връщаше.
Викам си че щом досега не са дотичали сигурно са вързани и тръгвам напред ни жив ни умрял.
Виждам една светеща точка която мърда насам натам и си мисля, че овчарят е станал и с фенерче ходи наоколо.
Успокоявам се, че ще викне на песовете и тръгвам по-смело, но като приближавам виждам че това е пак крава, която която е в профил и и свети само едното око.
Воят на кучетата обаче се е изместил и е ясно че не са сред стадото крави.
Чуваха се малко по нататък.
Дърпах се назад, ама краката не ме слушаха и ме теглеха напред.
След известно време(по часовника няколко минути, а според мен цяла вечност) лаят остана встрани от пътеката.
Продължавам да надувам свирката на раницата.
Досега не бях забелязал, че звучи все едно някое малко гардже е паднало от гнездото и вика майка си.
Пулсът ми вече е паднал под 200 когато цяла дузина светещи очи ме пресрещат зад едни други храсти.
Сърцето ми пак пропусна няколко удара.
Бързо ми мина и даже успях да им тегля една цветиста.
Това продължи чак до Беговишки превал поне 5-6 пъти.
Вече не се стрясках, а само си псувах.
Преди Беговишки превал се съмна и цъкнах една две снимки.
Като го минах известно време след това стигнах разклонение, което не знаех че има.
Надясно с жълта боя можеше да се стигне до Тевно езеро.
Там някъде си напълних вода и се спуснах надолу.
Пътеката към Мозговишка порта е маркирана, но изглежда по този път минават малко хора защото нямаше ясно очертана пътека.
Портата не можете да я сбъркате.
То това е единственото място откъдето може да минете и е отрупано с камъни така че не можете да се объркате.
От хижата до тук стигнах за даденото време от 3:40 минути.






Не знам как ги смятах предната вечер часовете, но се очертаваше да изтърва автобуса затова хукнах в лек тръс надолу.
Срещам едни хора които ме питат защо бягам и дали не ме гони мечка. Шегаджии.
За около час стигам до Хижа Демяница от Мозговишка порта.






После за още 1:20ч по един отвратителен каменист път до хотел Бистрица и асфалта.
Вече беше 11:15ч и коленете ме бяха заболели от отвратителния камионен път и дългото слизане преди него.
Къде съм пропуснал пътеката не разбрах, но така се получи по-добре. Прибирам щеките и срам не срам вдигам палец.
Първата кола спира и ме оставя до автогарата.
Като си направих сметка колко време се движи надолу ми стана ясно че пеша нямаше да сваря.
По нататък във влака пак попадам на един образ.
Човекът беше любезен.
Още като отвори шам фъстъка първата му работа беше да ми предложи. Имаше и двулитрова бира която изпи .
Не знам дали защото се беше накъркал, но спомена че го следят непрекъснато и искат да знаят къде се намира. После каза че работи в полицията.
Такива ми ти работи. 


СНИМКИ: 
https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/GYKlVK?authuser=0&feat=directlink 

Няма коментари:

Публикуване на коментар