неделя, 22 септември 2013 г.

Скакавица-Кабул.Май.2011г.

Скакавица- Кабул
Пристигнах към 12:30 в Сапарева баня.
Знаете как стои въпросът с транспорта нагоре.
След известно чудене дали, ако тръгна ще стигна по светло до място до което не бях ходил реших, че ща не ща ще налея пари в сивата икономика на града и ще хвана такси.
Нямаше други ентусиасти и шанса да тръгне микробуса беше нулев. Той и шофьорът му го нямаше наоколо.
Струваше ми 15 лева до Зелени Преслап.
Маркировката нагоре е добра.
От широкия път по някое време се отделя пътека в дясно.
Имаше две табели на това място.
Първата я пропуснах защото гледах в краката си, но втората я мернах. Не съм гледал кога съм пристигнал.
Бързо се стига.
Тази по-голямата хижа май беше празна.
Обиколих вътре, но нямаше признаци на живот.
Звъннах и на звънеца, ама ни вопъл ни стон.
Малката хижа е с нови хижари.
Мъж и жена които са там от около седмица.
От дума на дума им споменах и за такситата и че човек докато дойде може да фалира.
След като си оставих част от багажа , за да не ми тежи, слязох за да хапна на скамейките.
Хижарите изглежда бяха решили, че съм останал без пари след като по-рано им бях споменал за фалита от скъпите таксита и ми предложиха безплатен обяд.
Изяснихме това недоразумение
Хапнах една консерва с френско свинско в собствен сос и тръгнах към водопада.
До водопада се стига като се върви покрай реката.
Имаше следи в снега който обаче не беше много.
Хората бяха ходили само до края на гората.
От гората се излиза до един огромен камък .
От там нагоре има повече сняг в който се затъва.
Не е трудно и се стига за броени минути.
В реката под водопада мярнах една оранжева каска.
Кой знае защо не са си я прибрали.
Ако сте близо до водопада не можете да видите горния му край.



Най- добре е с хубава оптика да го снимате още от гората за да се види целия.







После се прибрах, преоблякох се с по- дебели дрехи ,хапнах ББ и драснах клечката на заредената печка.
Най накрая използвах лентичките от вътрешна гума на велосипед които все мъкна с мен.
На сутринта тръгнах като се развидели по синята маркировка която започва близо до голямата хижа.
Изкачването е стръмно.





На места към края лазиш на четири крака .
Половината от ходенето е по сняг който ту е твърд ту се продънва неочаквано.
Ходех без котките и с щеките защото иначе трябваше да ги слагам и свалям през десет метра.
Знаете как се върви по камъни с котките, а отнема толкова време слагането им.
Сигурно така са разсъждавали и повечето хора които са си чупили я крак я ръка или пък главата.
Вече бях загубил синята маркировка която според картата трябваше да направи една голяма дъга и да завие на север където да се свърже с коловете за зимната маркировка.
В крайна сметка ме изведе на източните лавини склонове на върха. Преди да изляза в подножието на върха на едно такова парче сняг 10 метра широко и около15 дълго и много ама много стръмно опорния ми крак хлътна до коляното и тъй като вече правех крачка с другия това рязко потъване ме изплющя по гръб странично на наклона.
От големия наклон и от тежката раница се завъртях рязко надолу като часовникова стрелка защото кракът ми беше здраво закотвен.
Аз се завъртам от тежестта надолу с главата към стръмното, ама глезена и коляното не поддават толкова и почват леко да пращят. Забих инстинктивно едната щека и спрях.
Ако пусна пусна щеката която съм забил ще се дозавъртя и ще прецакам крака си.
Викам си ще махам раницата но щеката е с онези широките капачета за сняг и се е забила съвсем леко.
Малко като мръдна и отива да се изважда.
Легнал съм върху раницата която тежи като воденичен камък и не мога да се мръдна ,а и опората ми е изкривен глезен.
Не може да направиш и нещо като коремна преса защото раницата не се сгъва заради ал. шина, а задника ми е почти във въздуха и просто нямам опора.
Помислих си да се помъча да си извадя крака и да се плъзна до долу, но се отказах, защото макар и късо беше много стръмно и даже и да успеех да се завъртя с тази раница на гърба щях да счупя краката в камъните, а ако не успеех да се завъртя което беше по-вероятно същото щеше да се случи и с главата ми.
Досега в планината съм нямал случай в който да съм бил в такава безизходица и така близко до сериозно нараняване.
Сетих се че нямам застраховка и представата че вадя поне 1000 лева за разходите ми вкара двойна доза адреналин.
Последваха едни движения на които и йога би завидял и много силна болка в пръстите на лявата ръка с която изкопах снега наоколо така че с повъртания да успея да се поизправя и да се измъкна.
Сняг определено е неточна дума за това твърдо като бетон нещо.
Може и от студа да ме боляха пръстите, но и единият нокът ми се разкърви леко.
След като се измъкнах сложих котките ,ръкавиците и взех пикела. Разбира се както всеки средностатистически българин не обвинявах себе си, а започнах да псувам наред който се сетя.
Най-много поздравления получиха тези които бяха правили картата . Може и да не бяха виновни, ама тази синята маркировка не завиваше на север поне докато не я загубих малко под върха.
Нямаше как да се изкача там където бях излязъл и затова го заобиколих.
Казах си че повече няма да рискувам и ще намеря коловете .
Въртя и суча нагоре и надолу и встрани по цялото било наоколо, но стълбове няма.
От едната страна върхът е доста полегат, но нали казват че има ли наклон и сняг нищо не се знае.
Решил съм да минавам само по зимната маркировка и точка.
По-голямата част от нафукаността ми се беше изпарила малко по-рано, а и познанията ми за лавините са ниво предучилищна така че или коловете или другия път.
Няма да избяга и другия път ще е там.
Ориентирането ми и то много куца.
Компасът ми който носех показваше север на мястото откъдето слънцето беше изгряло.
Не го хвърлих на момента само за да не замърсявам , но съм му замислил ужасна смърт.
Само да намеря менгеме.
Долу в ниското там където реката прави един широк завой и няколко стотин метра в южна посока имаше стълб с табели.
Беше далече и не ми се слизаше, ама като бях изгубил ориентация. Отидох да го видя .
Едната табела беше за Скакавица , а на другата пишеше, че е летен път за Зелени Преслап.
Това беше единствения кол.
По картата се виждаха как коловете продължават и в другата посока, а от там по немаркирана пътека човек може да стигне Зелени Преслап. Единственото което разпознавах на картата беше широкия завой на реката.
Разбира се почнах да псувам крадците на желязо и цветни метали.
Не че някой от тях ще се качи до тук но какво друго да правя при толкова свободно време.
Не ми се връщаше през онова навяващо лоши спомени място и направих поредната глупост да тръгна по немаркираната пътека за Зелени Преслап.
Този завой на реката и съвпадението на всички извивки на картата ми вдъхна увереност че знам къде съм.
Не успях да намеря чешмата Белия кладенец и колове нямаше а трябваше да има донякъде, но открих нещо като кошара обградено с камъни.
Има го на снимките.
От кошарата видях че на отсрещния хълм има нещо подобно на пътека в клека.
Вървя си Аз и се обиждам на тъпанар защото въпреки че запомням пътя на обратно си представете какво ходене по нагорнището ще е ако трябва да се връщам.
Най- накрая разбрах какво приятно занимание е клекинга.
Тук там оборска тор най вероятно от животните които са държали в егрека.
По едно време гледам табела и маркировка със зелена боя.
Тази маркировка със сигурност не е отбелязана на картата на Домино и ме отведе до самия хотел по най -десния ако се гледа от хотела път.
В най долната си част пътеката става широка колкото да мине трабанче и там маркировка липсва.
Говорим за около триста- четиристотин метра.
По-късно направих първия си стоп през живота.
Момче и момиче на около 20 години .
Казаха ми че тъкмо са търсили някой стопаджия тъй като с новата кола все още не им се е случвало да качат някого.
От там нататък влакове автобуси и.. 


Снимки : https://picasaweb.google.com/105267562345418853416/ZbQvcF?authuser=0&feat=directlink 

Няма коментари:

Публикуване на коментар